Градска чест от Маскани

При летящата врата на стълбището Джовани се сблъска с Васко-Праско – съсед, с когото бяха израснали заедно. Васко беше наследствен реститут и се издържаше единствено от ренти. Безполезния си живот осмисляше с помощта на малко грацилно кученце с дълги бели косми в ушите и розов нос. Това кученце той носеше на ръце през онзи ден, а брадичката му трепереше от обида и огорчение.

- Какво се е случило? – попита Джовани.

- Току що ме наругаха по най-оскърбителен начин! – изхленчи Васко-Праско.

- Кой?

- Някакъв млад простак на улицата. Селяндур! Направи ми забележка за кучето, нарече го помияр, попита ме защо не осиновя сираче, а гледам куче…

- Те са си такива – опита се да го успокои Джовани.

- Те не разбират връзката между човека и животното – продължи да хлипа Васко-Праско. – Те нямат душа. За тях животното само се дои, коли и стриже…

- Чакай да ти разкажа една история, може да те разведри – започна Джовани. – Сигурно знаеш, че аз членувам в един затворен клуб на име „Алкохол“. Често се събираме и пием без причина. Това, за което искам да ти разкажа, може никога да не се е случвало, но ако все пак се е случило, ще да е било преди не повече от година-две.

 

Беше някъде по средата на работния ден, някъде в средата на работната седмица и ние седяхме в Murphy’s. Седяхме в Murphy’s и чакахме Батко. Чакахме Батко и пиехме уиски с бира, като бирата в случая беше червена Kilkenny, а уискито – някакъв безличен Balmenach. Преди няколко дни беше отминал поредният Халоуин и ние се надявахме да видим снимки на момичетата от купона, но те все още не ги бяха качили в Интернет. Казаха обаче, че се били облекли като индианки. Голяма работа! Кой иска да гледа момичетата облечени, пък било то и като индианки.

- Светът се изражда и всичко върви наопаки – започна Милен. – Чухте ли, че в ООН искали да обявят световна гладна стачка. Един ден, в който целият свят да гладува в знак на солидарност с гладуващите.

- Интересно – поде Теодор, братовчедът на Милен – защо ще протестираме срещу глада не по друг начин, а именно като гладуваме. Как тогава трябва да протестираме срещу наркотиците? Като се друсаме ли? Или как да протестираме срещу пиянството?

- Ние срещу пиянството ежедневно протестираме…

- Щом трябва да протестираме срещу глада, гладувайки – включи се Хер Дидев с писклив либерален гласец, – няма да ядем един ден и толкова.

- Неее! – намесих се и аз. – Не се хващай за думата. Казано е да протестираме, като гладуваме, а не като не ядем. Изобщо не е едно и също. Можеш цял ден да ядеш и пак да си гладен – леки рибки, пикантни сосчета, салатки с лимонов дресинг, фитнес, после мариновано филенце на скара без гарнитура. След това тенис… Все ще си гладен.

- И най-важното: по този начин ще покажеш своята солидарност с гладуващите.

- Именно!

Тъкмо щяхме да преминем на темата за римския начин за солидаризиране с гладуващите, а именно редуването на преяждане с принудително повръщане и после пак преяждане, когато се появи и Батко. Водеше със себе си някакъв селяндур, вързан на каишка. Седна на масата, а селянинът започна да се върти наоколо и да гледа какво се яде по другите маси.

- Сядай долу! – сгълча го Батко – Sitz!

Селянинът неохотно седна на земята. Беше облечен в евтини ментета на маркови дрехи, прическата му беше късо подстригана отпред и оставена дълга на тила, а погледът му беше тъп, но същевременно притворен и недоброжелателен.

- Какво е това? – попита Милен и посочи с глава селянина.

- Селянин – обясни Батко и сложи до себе си на дивана верижката и дебел вестник „Уикенд”. – Взех го преди няколко дни.

- Защо не си взе куче?

- Нали виждаш какво е общественото мнение? Нали виждаш колко лошо са настроени хората? Даже медиите са обявили война. Ето, вчера по телевизията даваха как кучетата серяли по градинките. А селяните серат по градинките много по-рядко.

- Да, но пък кучетата не храчат по улиците, не хвърлят фасове, не хвърлят найлонови пликчета, пластмасови бутилки от бира, чашки от кафе, картонени кутийки от Макдоналдс и други трудно разграждащи се боклуци, каквито селяните хвърлят масово.

- Така е, но селяните са против кучетата, а, за съжаление, по този въпрос селяните са болшинство.

Поръчахме си нещо за хапване. Милен и Теодор взеха пиле пармезан, Хер Дидев си поръча ростбиф, след като го увериха, че телешкото било много хубаво, а ние с Батко склонихме да приемем бадемова пъстърва, но не с масло, а със зехтин, защото с масло ставаше малко тежка. Батко помоли и за една паница вода и когато му я донесоха, я сложи на земята пред селянина. Селянинът шумно залочи.

- Жаден е – констатира Милен.

- Водих го на разходка и там доста потича с другите селяни.

- Ако му хвърлиш пръчка, носи ли я? – поинтересува се Хер Дидев.

- Не – сконфузено призна Батко. – Малко е тъп. Дори не обръща внимание на пръчката. С Макдоналдс е по-добър. Като му хвърля биг мак, гони го, обаче не ми го донася обратно, ами го изяжда там, където го хване.

- Къде го държиш – попита Теодор, – на двора или в апартамент?

- Живее в Люлин.

- Не се ли мъчи там?

- Не. Даже сякаш му харесва.

- А бие ли се с другите мъжки селяни?

- Не, само ги ръмжи.

Донесоха ни храната. Лошото на Murphy’s е, че не предлагат прилично вино. Мъчим се да набием това в главата на Бранко от години, но той не желае да предприеме нещо по този въпрос. Купува евтини вина и после ги предлага на тройни цени. Изобщо не знам защо продължаваме да ходим в Murphy’s. Сигурно е онзи навик, който кара войнишките крака неизбежно да се връщат в казармата. За щастие, Теодор беше наясно с безрадостното положение и предвидливо беше донесъл три бутилки Сан Лоренцо – сравнително евтино кианти изцяло от сорта санджовезе, което притежаваше учудващо добри вкусови качества.

- Добре, че си го прибрал – каза Хер Дидев и с умиление погледна селянина, който, след като не успя да се почеше с крак зад ухото, започна да си бърка в носа и да прави топчета. – Сигурно е пълно със селяни, които никой не е взел да ги гледа.

- Хайванче – потупа го Батко по главата. – Смърди, скубе се, цапа, но е толкова трогателно тъп, че чак е забавно.

- Въпросът е – успя да напипа пулса на обществено важните проблеми Милен – какво да правим с безстопанствените селяни. С тези, които не са имали късмета на твоя някой да ги прибере.

- Да-а, това е болен проблем – съгласи се Хер Дидев и помоли за малко пекорино, с което да допие виното си. – Невъзможно е да се намерят стопани за всички селяни. Дори и да се насилим да го направим, тогава всеки от нас ще трябва да се движи с гроздове от тях на каишки.

- Най-добре е безстопанствените селяни да се хващат, да се скопяват и после да се пускат обратно на свобода – реши Теодор.

- Но къде да ги пускат? На село, откъдето са дошли, в Младост и Люлин или пък пред НДК и по „Витошка“…

- Мда-а-а – млясна с език Милен и вдигна чашата си на светлината, за да види дали във виното няма утайка. Нямаше. – Това е един дълбок въпрос, който трябва да се реши на пури и коняк.

Точно в този момент селянинът на Батко стана неспокоен. Докато успеем да разберем какво се случва, той си свали гащите и се изсра до масата.

- О-о-о!

- А-а-а!

Батко грабна вестника и го наби. Когато в началото на един разказ се появи вестник, то до края неизбежно с него някой ще бъде набит. Батко хвана селянина си за ухото и го изведе навън, а едно от момичетата дотича с метла и лопатка. Милен запали голяма и ароматна „Ромео и Хулиета”.

- Светът наистина се е извратил до неузнаваемост – поде той прекъснатата от появата на Батко тема. – Нали сте чували, че през 2012 година ще настъпи краят, обаче светът няма съвсем да изчезне, а ще оживеят само най-достойните от хората, само че преди това ще се превърнат в енергийни същества.

- Хайде, стига бе! – отврати се Теодор.

- Точно така. И вече се били организирали курсове, на които да си повдигаш енергийността, та да е сигурно, че като дойде Моментът, ще се превърнеш в енергийно същество.

- И какво правят на тези курсове?

- Ами, знам ли? Клизми, челни стойки, такива неща…

Работният ден уморено се притоми в кротка вечер. Извикахме момичето и платихме сметката. После станахме и се разтворихме в тесните улички на квартала.

 

Когато Джовани свърши, в очите на Васко-Праско през горчивите сълзи се беше прокраднала и усмивка.

- Това е – каза Джовани. – Не им обръщай внимание и хич да не ти пука!

- Благодаря ти – прошепна Васко-Праско и понесе кученцето си нагоре по стълбите.

Джовани излезе на улицата и сложи тъмните си очила. Всъщност, той изобщо не харесваше Васко-Праско.

2 коментари

  1. snikotrika
    27 мар, 2013

    Пише ви един “сельо”, щото прието е дори от град да си щом той е различен от София столичани да ти викат така… та тъй де, аз съм си такъв, твърде нисък да се меря с литературната ви еквилибристика, но също твърде изправен, за да я подмина правейки се на незабелязващ…
    Слагам отново “…”, че да не злоупотребя със съзвучието царящо в дребнавата ви идилия. И вероятно, ако успеете ( всъщност едва ли ще желаете ) да пропъдите единственото нещо намиращо се между двете си уши ( винените мушици ) вероятно бихте осъзнали евентуално, че папането дето така цветущою описвате тук ви се сервира плод на работната сила имено на селяци като мен. От тук произхожда въпроса “Кой, кого храни?”, че от там и “Кой, кого води на късия синджир”.
    И щото ние селяните обичаме да играем на сигурно аз предварително съм плюл в плодовете на труда си повсеместно наричани от вас величествена гозба.

    Айде да ви е сладко граждани!

    • Батко
      27 дек, 2017

      Коментарът Ви е голям комплимент за фикционалните качества на текста. Когато бях млад, даваха по телевизията някакъв австралийски сериал, в който главната отрицателна героиня беше толкова отрицателна, че целокупният зрител намрази актрисата, която изпълняваше ролята (помня, че се казваше Пета Топано). По същия начин, когато още по-рано даваха “Аз, Клавдий”, зрителите така мразеха Месалина, че се събираха да я мразят колективно! :D Един съвет: ако някой, пишейки, Ви накара да порицаете нещо или някого, бъдете сигурен, че той също ги порицава и именно затова е написал написаното. Теорията го нарича “естетика на грозното”. И съм сигурен, че авторът не се е изплюл в текста си, преди да го публикува, а го е публикувал с уважение, за да го прочетете. :)

Коментирай