Ранна следобедна закуска за мъже

В два и половина следобед Батко дойде у дома. Или може би трябва да кажа „дойде вкъщи”. Спорът за употребата на тези две обстоятелствени пояснения се свежда до това дали да се пишат слято или разделено. Имаше един професор, известен с изключително дебелашкото си чувство за хумор и своя неутомим копнеж по студентките, според когото „вкъщи” следва да се пише слято, но „у дома” е правилно да се напише разделено. Моят вуйчо, също професор, си беше направил труда да отиде при него, специално за да го попита как тогава е правилно да се пишат „в гъза” и „у гъза”. Ако аз бях на мястото на вуйчо си и ако, разбира се, бях професор, щях да проявя по-голям интерес към обстоятелството „о гъза”, защото то носи представата за една близост, преминала от обкръжение към допир и отриване, но все още не прераснала в проникване. Но както и да е.

И така, в два и половина следобед Батко дойде вкъщи и донесе домашна ракия, кило туршия с мед и няколко бутилки червено вино. Двамата с Борчо бяхме подредили масата за обявената още през предишната седмица ранна следобедна закуска за мъже и когато Батко влезе, ни оставаше само да запалим свещта, да сервираме туршията и да разлеем от ракиите. Използвам множествено число, защото и аз извадих една от запасите си – специална изключително чиста ракия от сини сливи, дренки и черница, която от повече от 10 години двама близнаци приготвят за мен с голямо старание. Моята ракия беше в бутилки от Cardhu (каквито аз опразвам ритмично и в сериозни количества), в нея бяха накиснати стафиди за още по-разточителен аромат, а за още по-разточителен вкус беше подправена с малко табаско.

- Наздраве! – каза Батко, а Борчо стана и включи фурната и котлона, за да не изстинат нещата, които се таяха в недрата им. Не трябваше да ходи далеч, защото бяхме седнали на голямата маса в трапезарията, която беше отделена от кухнята само от бар-плота.

После изпихме по няколко ракии и почти изядохме туршията. Така неусетно стана три часа, когато у дома (или вкъщи) дойде Милен и донесе суджук, сланина и смокинова ракия в плоска бутилка от арменски коняк. Борчо наряза мезетата с големите си ръчища и ги смести на масата. Сланината пожела бял ръчен хляб, а суджукът – червено вино. Отворихме първата бутилка на Батко.

- Заедно с ракията ли ще пием виното? – попита Милен.

- Разбира се – озадачено повдигнах вежди и си отворих една бира, защото от сланината ми беше станало солено. – Испанците, тези горди потомци на Карл V, когато седнат на маса, пият всичко едновременно: и ракията, и бирата, и виното. Правят го, защото масата обикновено е отрупана с всевъзможни неща, всяко от които изисква определен вид питие: боднат от салатките – пийнат ракийка; пресегнат се към сача с цвърчъщи мръвки – полеят го с винце; когато им стане мазно, когато се получи пауза в разговора или пък ожаднеят просто така – тогава си глътват биричка. Ако на масата сложиш и сладкиши, ще поръчат кафе и коняк заедно с останалото.

- Хм – усъмни се Батко, – нямам такива впечатления точно от испанците.

- Е, аз говоря само за моите съдружници и то само когато са тук, при мен в България.

- Ясно. Ти си този, който ги е развалил, а не Карл V.

- … Доколкото е справедливо – гордо вирнах брадичка – да наречем „разваляне” културно-естетическите висоти, до които съм им помогнал да се издигнат.

После, някъде към четири без двайсет Борчо реши, че е време да се сипе шкембе-чорбата и ранната следобедна закуска за мъже най-сетне да започне, а ние, останалите, го подкрепихме, изказвайки дълбокото си убеждение, че по-подходящо време за разсипването на шкембе-чорбата надали би могло да бъде намерено.

Идеята за ранната следобедна закуска се роди предишната седмица, когато Батко беше посетил офиса ми с цел да изпием две бутилки изключително добро испанско вино от Rioja. Донесе го един от съдружниците, за които вече стана въпрос. Пиейки го с малко натрошен пармезан, се похвалих на Батко, че вкъщи (или у дома) имам превъзходна шкембе-чорба, приготвена с изключително специални продукти от нашата изключително специална квартална месарница. Батко се оплака, че понеже неговата жена не ядяла шкембе, не му и готвела. Ожалихме го и аз му предложих да дойде у нас, за да видим какво е останало от моето шкембе и да го доядем. Жена ми Виктория обаче каза, че специално ще ни свари ново и не само това, но ще ни сготви и други вдъхновяващи блюда за утеха на изтерзаните ни души – само да кажем какви. След кратък размисъл аз избрах да са сармички и печени джоланчета, а Батко нарече мероприятието с вече познатия и станал неувяхващ термин „ранна следобедна закуска за мъже”. Виктория готви великолепно и аз най-отговорно мога да заявя, че не съм попадал в ресторант, чиято кухня да предлага специалитети, макар и малко доближаващи се по своята философска завършеност и естетическа зрялост до нейните. А аз, вярвайте ми, съм попадал в доста ресторанти. Иначе жена ми не е някоя затворена вкъщи (или у дома) зальохана домакиня. Ни най-малко. Тя е чудесно изглеждаща дама с добра кариера, интересна среда и превъзходно чувство за хумор. От нас двамата та е по-интелигентната, но пък аз съм по-дебел.

- Подай ми тюнинга – каза Милен и Борчо му даде лютия пипер и оцета с чесъна.

Докато Милен тюнинговаше чорбата си, аз реших да опитам и смокиновата ракия, с което чашите пред мен станаха пет: маврудова ракия, ракия със стафиди и табаско, смокинова ракия, червено вино и бира. Отворих вратата на балкона, защото Борчо и Милен пушеха. Някой съсед беше пуснал руски поучителни песни и точно в този момент в ритъма на валса звучеше: „… и так напился, так напился – до помутнения в мозгу”.

Някъде към четири и половина следобед Милен попита:

- Каква е официалната тема днес?

- В смисъл?… – не включи веднага Батко.

- Какво ще разискваме – търпеливо обясни Борчо. Всяко наше събиране в даден момент се израждаше в задълбочена дискусия по сериозна тема.

- Земетресението в Хаити – отговорих делово. – И по-специално: използването му за повод да се събират пари през медиите.

- Крайно време беше някой да повдигне този въпрос. Омръзна ми да ми искат пари, за хора, които не познавам, да не говорим пък за негри, които не познавам, и най-малко за негри, които са разсипали природата и обществото си поради мързел и паразитизъм. Нали знаете, че остров Испаньола, съвсем близо до Куба, е разделен на две – Хаити и Доминиканска република. Докато Доминиканската република е едно доста райоподобно място с палми, любезни келнери, вълнуващи коктейли и прочие, то Хаити е превърната в пустиня от хищните хомо сапиенси, които я обитават и които са на път да се самоизядат от отсъствие на интелигентност, трудолюбие и отговорност. Всички дървета са изсечени, всичко е изплюскано и изсрано, няма икономика и местните примати бурно се размножават в нечувана мизерия. И когато природата най-сетне се е организирала да прекрати всичко това, ние се надигаме в подкрепа то да продължи!

- Ако в библейски времена беше имало Червен кръст, телевизия и мобилни оператори, сигурно щяхме да изпращаме SMS-и в подкрепа на Содом и Гомор!

- Всъщност това земетресение не е ли засегнало и Доминиканската република? Нали са един остров, защо не събираме пари и за тях?

Точно в четири и четирийсет и две Борчо извади от фурната голяма тава със сарми с кисело зеле и кайма, специално смляна в нашата месарница от телешки шол и свинска плешка. Това доведе до отварянето на поредна бутилка червено вино и изваждането от хладилника на печени люти чушки със зехтин, копър и чесън.

- Крайната мизерия е логичното бъдеще на човечеството – пророчески пророни Милен. – Трендът към непрекъснато забогатяване е временен. Пълна глупост е да се смята, че непрекъснатият икономически растеж е нормалното състояние на обществата. Човешката популация вече е прекомерно голяма и колкото и ефективно да извлича ресурсите на планетата, те ще намаляват, а няма да се увеличават. Следователно ако ресурсите намаляват, а човеците се увеличават, то отделният човек няма да става по-богат, а неминуемо ще става по-беден. Толкова е просто!

- Щом животът на всеки човек е ценност – доразви мислите му Батко, – дори на онзи, който убива носорози, защото някой вярва, че рогът им ще помогне на неговия секс, дори и на онзи, който убива слонове, за да си прави от краката им кошчета за чадъри, докато животът на всеки човек е ценност, тогава никой да не се оплаква, че всички тези хора трябва да се изхранват с генно модифицирани растения, защото няма с какво друго, и че за да бъдат контролирани, трябва да бъдат наплашвани с измислици за епидемии и световни терористични мрежи и да бъдат събличани голи и боси по летищата.

- Британски учени са изчислили – намеси се Борчо, ­–  че ако нещо ни затрие, 300 000 години са достатъчни, за да изчезне всяка следа от съществуването ни на Земята. Първо ще изчезнат горските пътища, после – асфалтовите пътища. Най-бързо ще бъдат заличени дървените и паянтовите сгради, после тухлените, а най-много ще изтраят железобетонните. Следа от Ню Йорк, например, няма да има след 150 000 години. И ако е вярно, че човеците са възникнали за около 150 000 години, и също така ако е вярно, че за 300 000 години няма да има и следа от най-развитата им цивилизация, пресметнете сами колко цивилизации теоретично е било възможно да има на Земята.

В пет и десет решихме да извадим от фурната и джолана, преди комета или вирус да са сложили край на така обичаната и харесвана от нас цивилизация. Джолан на фурна се прави лесно: джоланчетата се сваряват добре и после се обезкостяват. Месото се нарежда в тавичка и се добавя много масло и червен пипер. Пече се дълго и после се сервира с ледена бира. Гарнитура от сотиран зелен фасул или млад грах никога не е излишна.

- Жена ми каза – сподели Милен, че заради тази наша ранна следобедна закуска за мъже могат да ни заподозрат в сексизъм.

- И ти какво й отговори?

- Че заниманията ни са иманентно сексистки, гордеят се с това и парадират с него. Тъй че няма какво да бъдат подозирани – то си е ачик.

В шест без осем минути се преместихме в хола (или , хола), където отпушихме една бутилка 12-годишен Jameson. Обичам шотландското уиски много повече от ирландското, но 12-годишният Jameson е любимото на Батко и аз не мога да не се съобразя с това. По един от спортните канали даваха състезание по боулс – безсмислена и скучна игра, която изисква много време за тренировки и се състои в това да наредиш няколко цветни топки максимално близо до по-малка жълта. Прилича на петанг, но е по-комплицирана. За да я практикуваш, трябва да нямаш какво друго да правиш. Понякога светът на безделниците е вълнуващ.

В седем и четвърт се прибра жена ми Виктория и се присъедини към нас. Това определено освежи компанията. Понеже бяхме изпили Jameson-а донесох от бара половин бутилка Cardhu (ето така се събират празните бутилки за домашна ракия). Батко изпита носталгия към огнището си и някъде към осем си тръгна. На другия ден сподели, че си е допил с осмарски пелин и бисквити.

В осем и половина жената на Милен, онази, която ни обвиняваше в сексизъм, му се обади, за да попита саркастично как се развива обядът. Това ме накара да забележа, че и втората бутилка уиски е изпита и да донеса една отворена Dimple, която също става за домашна ракия, само че проблемът е, че трудно се намира толкова домашна ракия, колкото празни бутилки от уиски излъчваме в пространството.

В девет Милен също си тръгна. Изхвърлих празната бутилка от Dimple и донесох полупълна с черен Johnnie Walker – опустошение беше нападнало бара ми и на другия ден трябваше да го зареждам отново.

- Обичам я и не мога да я забравя – каза Борчо с почти притворени очи. Той беше двуметров млад мъжага с дебел врат, големи юмруци и нежно сърце.

На другата сутрин станах, както винаги, в пет и половина, почетох малко и влязох в банята (или у банята) да се изкъпя (или окъпя). После нарамих сака и отидох, както обикновено, на тенис.

Коментирай