Да оцапаме България за един ден, като започнем от София!

-

Сервитьорю клет! – провикна се Батко. – Двайсет и четири къси кафета в пластмасови чашки за вкъщи!

Сервитьорът Филип запристъпва смутено от крак на крак, мъчейки се да формулира отказа, който ужасяващите обстоятелства го принуждаваха да даде на Батко. Енотека Уно, на чиито втори етаж, точно под стената с бутилките, се беше разположила компанията, предлагаше почти всички познати видове кафе, но нито един от тях – в пластмасови чашки и то за вкъщи. Просто такава беше политиката на заведението.

- Сложи всяко кафе в отделна найлонова торбичка – изтълкува Батко мълчанието на Филип като очакване на допълнителни инструкции – и ако са ви останали празни кофички от кисело мляко, прибави и тях.

Филип се завъртя на пети и отърча при салонния управител, за да се консултира с него как да се овладее назрялата криза в обслужването на важни постоянни клиенти. Милен махна главогръда на поредната кралска скарида, топна я в някакъв сос с каперси и още нещо и попита:

- Батко, защо са ти двайсет и четири къси кафета в пластмасови чашки и индивидуални найлонови торбички за вкъщи?

- Защото – отговори Батко, махна въображаема прашинка от ръкава на италианското си сако и старателно я пусна в масивния пепелник, където димеше пурата на Хер Дидев, – провеждам кампания „Да оцапаме България за един ден, като почнем от София”. Чашките и пликчетата ми трябват, за да ги разхвърлям из тревата в Докторската градинка.

- Ах! – въздъхна Хер Дидев. – Тази сутрин минах през парка. Вишните са цъфнали и ухаят на красота и философия.

- Сигурно са били джанки – вметна с перфекционизъм Теодор, братовчедът на Милен.

- Знаете ли – продължи замечтано Хер Дидев – какво отличава атеистите от нас, циничните консерватори с големи сърца? Това, че в една цъфнала вишна ние виждаме аватар на всемирната хармония и иносказание на Божия промисъл, докато един атеист вижда множество разтворени полови органи на безмозъчно растение, чакащи някоя пчела да мине и да ги опраши.

- Не разбрах – изчисти още един главогръд Милен – каква връзка има това с кафетата в пластмасови чашки.

- Никаква – сви рамене Хер Дидев, – просто той каза „градинка” и аз се сетих.

В това време до масата се беше появил Филип, видимо състарен от угризения.

- Извинете, но не предлагаме пластмасови чашки.

- А какви други боклуци предлагате?

- На практика всичко останало – оживи се Филип: – найлонови торбички, кофички от кисело мляко, бурканчета от сосове…

- Чакай, чакай! – прекъсна го Теодор. – Сосовете не ги ли правите тук?

- Не всички. Пластмасови бутилки от олио и оцет – продължи да изрежда сервитьорът, молейки се Теодор да не задълбае в темата със сосовете, – сезалови чували от картофите…

- Какво е това сезал? – рязко отскочи встрани мисълта на Теодор.

- Все едно – махна с ръка Батко. – Сложи всичко в един такъв чувал и го изнеси на шофьора да го прибере в багажника. А! – сети се да допълни. – Събери и фасове от пепелниците.

Филип побърза да се отдалечи, шепнейки благодарствени молитви – косвен знак, че не е атеист. Милен доля просеко в чашите, а Хер Дидев разпали пурата с дълга клечка кибрит.

- И защо си решил да разпилееш всичко това в тревата на Докторската градинка? – поинтересува се Теодор, шумолейки с менюто.

- Това ще бъде официалният старт на кампанията ми, която, какво вече имах повод да споделя, ще се нарича „Да оцапаме България за един ден, като започнем от София”. Избрал съм това име, защото кампанията ми е реплика на една друга кампания, за която чух по телевизията и се казва, както сами можете да се досетите, „Да изчистим България за един ден, като започнем от София”. Състои се в това, че с парите за почистване, които се събират от хората, вместо да се плати на фирми за почистване, се плаща на медиите да агитират същите онези хора, от които се събират парите, да си почистят сами.

- Аз телевизия не гледам – каза Милен.

- То няма и нищо за гледане. Някаква дебелана с бяла фанела ни призовава да правим уборка пред блока, в който живеем.

- Аз не живия в блок – каза Милен.

- Никой не живее – внесе яснота Теодор.

- А пък който живее – доразви яснотата Батко – да убира. Аз ще оцапвам. Защото много мразя да ми казват по телевизията какво да правя и какво да не правя.

- Аз продължавам да не разбирам – продължи да не разбира Милен – защо гледаш телевизия. Тя разваля очите и предизвиква стомашни киселини. Телевизията е пропаганда. А към кого трябва да бъде обърната пропагандата? Към образованата интелигенция или към огромната маса от малообразовани хора? За интелигенцията е нужна не пропаганда, а научни знания. Както плакатът не е изкуство, така и пропагандата не е наука. Всяка пропаганда трябва да е достъпна за масите; равнището й трябва да изхожда от степента на осъзнаване на най-изостаналия индивид от тези, на които тя желае да въздейства. Колкото повече са хората, към които пропагандата се обръща, толкова по-елементарно трябва да бъде идейното й равнище. Възприемчивостта на масите е много ограничена, кръгът на тяхното разбиране е тесен. Затова всяка пропагандата трябва да се ограничава само с няколко точки и да ги излага кратко, ясно, разбираемо, под формата на лесно запомнящи се лозунги, повтаряйки всичко това дотогава, докато вече няма съмнение, че и най-изостаналият от слушателите навярно е усвоил това, което се иска от него. Така че телевизията не е за теб, а за масите.

- Тоест – обобщи Хер Дидев, – искаш да кажеш, че медиите не са за нас, а за простолюдието. И че когато журналистите пробутват евтините си манипулации нямат предвид незначителни малцинства като нашето, а широките електорални маси.

- В общи линии: да.

- Но, от друга страна, ти мислиш, чувстваш, разсъждаваш, обобщаваш и стигаш до някои изводи, които трябва да споделиш с останалите хора. Как без помощта на медиите хората ще научат какво си разбрал за света и живота?

- А защо мислиш, че ме интересува дали хората ще научат какво съм разбрал за света и живота? Аз да не съм някой интелектуален ексхибиционист? Каквото съм разбрал, разбрал съм. За мен си е.

- Все едно – махна с ръка Теодор. – На мен тази кампания започна да ми харесва. Хайде да оцапаме България за един ден така, както и циганин не я е цапал!

Поръчаха ирландско задушено. Теодор изрази сдържано негодувание задето задушеното беше приготвено с агнешко, а не с овнешко, както си му е редът, а Хер Дидев обогати компанията като обясни, че това ястие се приготвя с два вида картофи – сипкави и несипкави. Тези, които не са сипкави, остават цели, а сипкавите се размиват и влизат в състава на соса, след като си задушавал няколко часа похлупеното гърне. А как да различите сипкавите от несипкавите картофи ли? Ако не познавате сортовете, можете да си приготвите разтвор от вода и сол в съотношение 11 към едно. Сипкавите картофи ще потънат в него или поне така твърди Джон Ланчестър. Задушеното беше сдържано полято с две бутилки испанско вино тинто от Риоха, защото духът му е по-рустикален в сравнение с този на италианските или на френските червени вина. В случая това беше една добра резерва преобладаващо от сорта Темпралино с добавени 10 процента Масуело и само пет процента Гарнача. За един изключително кратък миг Хер Дидев се усъмни дали виното е сервирано в най-подходящите за целта чаши, защото тези, в които Филип го наля, бяха очевидно чаши за бордо, но пък темата за акцията на Батко „Да оцапаме България за един ден, като започнем от София” беше толкова интересна, че Хер Дидев се посвени да я разводнява с капризи за формата и обема на чашите.

- Утре ли е почистването? – попита Теодор. – И ти искаш да цапаш, докато всички други чистят? Пиши ме и мен!

- И мен! – каза Милен.

- И мен! – каза Хер Дидев.

Очите на Батко се просълзиха и той поръча коняк.

 

***

На другата сутрин, в безбожни зори някъде между единайсет и половина и два, приятелите се появиха в околностите на Докторската градинка. Паркираха колите си зад библиотеката и отвориха по една бира, докато шофьорите им разтоварваха багажа.

- Къде е Батко? Закъснява.

- Ето го. Идва.

За разлика от всички останали, чиито автомобили бяха големи джипове, колата на Батко беше спортна. На покрива й набързо беше монтирал две колони, от които гърмеше Sweet childe of mine на Guns’N’Roses – любимото, може да се каже програмното, парче на Батко.

- Какво донесохте? – възбудено попита той, докато слизаше.

Милен изглеждаше виновен до отчаяние.

- Успях да събера само – заби поглед в земята той – двайсетина празни бутилки от Лагавулин. Чистачката е изхвърлила всичко останало. Тази сутрин я уволних.

- А аз нося книги и списания – каза Хер Дидев. – Повтарят ми се, пък ги имам и в електронен вид. Можем да ги накъсаме, за да стане повече боклук.

- А аз – на свой ред се отчете и Теодор – успях да намеря една препарирана глава на глиган, която вече е хванала молци, два стари акумулатора от гаража и десетина вратовръзки, които никога вече няма да сложа за нищо на света.

- Все е нещо – обобщи Батко с разочарованието на човек, комуто са донесли употребявани дамски превръзки, когато той е очаквал контейнери с ядрени отпадъци. – Да вървим да оцапваме.

Градинката беше необичайно оживена. По алеите бяха навлезли телевизионни автомобили със сателитни антени, за да отразят директно в ефир случващото се. А случващото се беше могъща уборка и почистване на София за един ден. Млада репортерка с едри редки зъби стоеше пред камерата като голям бобър и предаваше задъхан репортаж от мястото на събитието. Зад нея, така че да попадат ясно в кадър, вървяха рамо до рамо мъж и жена и като някои гъбари ту се навеждаха да вземат някоя хартийка от тревата, ту се изправяха, за да я пуснат в голям чувал с логото на кампанията. Жената беше дебела и толкова бузеста, че и без друго малката й уста се беше свила до точка, а мъжът беше висок, върлинест, със щръкнал перчем и печално изражение на лицето. В дълбочина се виждаха и други почистващи личности. Всички те изглеждаха бодри и щастливи и неспирно разтягаха лицата си в широки усмивки към телевизионните камери, които сновяха между тях.

- Я! – възкликна Хер Дидев. – Това не е ли министърът на здравеопазването?

- Ами, да! Ето го там и социалният министър.

- И на образованието…

- И на транспорта…

- Ей, министеро-о-о – сви длани като рупор пред устата си Милен, – éла да ми измиеш автомобило-о-о!…

Без да се суетят повече, приятелите нагазиха в тревата, решени да изпълнят пъкления си план. Батко разтвори сезаловия чувал с пластмасовите отпадъци от ресторанта и започна равномерно да ги ръси след себе си. Теодор пък замахна бавно с тежката глиганска глава и я изхвърли колкото може по-надалеч. Тя тупна сред свежо разцъфналите глухарчета, незабравки и овчарски торбички и от нея се разхвърчаха молци сред облаци прах. От групата на почистващите бързо се отдели министърът на земеделието, облечен като моряк с найлонови ръкавици и чувал, и се завтече да приложи уборка на препарираната глава. Докато се мъчеше да я натъпче в чувала, един от бивните го разпра и всичко се изсипа на земята. Душата изпсува грозно, обаче усмивката не слезе от министерското лице, защото точно в този момент една камера го снимаше в особено близък план.

Бобърестата репортерка, оголила плоски зъби и насочила микрофон като еректирал член към лицето на Батко, вдъхновено се провикна:

- Ето че непрекъснато прииждат нови и нови доброволци, пожертвали съботната си почивка и решили да се включат в благородното дело!

Батко се огледа около себе си, но не видя никого освен Милен, Теодор и Хер Дидев.

- Бихте ли се представили! – възторжено изпищя репортерката към Батко.

- Не, не бих.

- Това е чудесно! Трудно ли се решихте да се включите в почистването?

- Всъщност ние не почистваме, а оцапваме. Не виждате ли?

- Това е направо невероятно! Как след нашия призив хиляди хора излязоха от домовете си, за да подкрепят инициативата който с каквото може! Не е късно да се включите и вие по примера на тези четирима съвестни граждани тук! Напомням, че има организирани пунктове, откъдето можете да се обзаведете с ръкавици и чували – завърши репортерката и продължи нататък, без да погледне повече към четиримата приятели, които стърчаха като нелепи мускетари насред стройната логичност на света.

След нея с бавна крачка дойде дълга верига от министри и журналисти, разпени се като вълна около приятелите, подмина ги равнодушно и продължи нататък, ровичкайки с пръчки в тревата. Четиримата останаха сами сред нелепите си отпадъци, с които бяха тръгнали да оцапват България, започвайки от София.

- Чух – рязко смени темата Милен, – че във „Вратата” днес за обяд щяло да има яхния от див заек. Не я правят лошо, макар че не слагат достатъчно мащерка. А поне десетина пъти съм им правил забележка!

- Там не са добре с виното – сбърчи нос Теодор. – Изборът е малък, а и вината са съвсем семпли. Не мога да разбера какво им пречи да се снабдяват по-старателно и компетентно.

- Може да минем през нас – предложи Хер Дидев. – В избата имам една прашна шестичка бордо от Медок. Защо пък да не ги отпушим с яхнийката?

- Аслъ – каза Батко. – А после, за храносмилане, можем да се разходим до Банкя и да ударим по едно уиски в градината. Доколкото помня, имам изостанали някакви количества Лафройг от миналата година.

3 коментари

  1. Мики
    29 окт, 2011

    Отново по темата Laphroaig – произнася се Лафройг!!!

    http://laphroaig.com/home.aspx

    Извадка от страницата:

    “There are 3 main ingredients for making Laphroaig – Barley, Water, and Yeast, but the secret ingredient is the People.”

    Laphroaig (La-froyg) is the story of a community. An uncompromising, tough and determined group of people who work to ensure that this defining whisky has always remained true to its origins.

    These origins can be found in Islay itself – its harsh climate and tough landscape have created a hardy people whose single-mindedness and honesty is as distinctive as Laphroaig.

    • c2h5oh
      17 ное, 2011

      Поправяме. Възмущението Ви е справедливо.

  2. Dreamfall
    7 май, 2012

    Страшно удоволствие ми достави да го прочета. Написано е хубаво и увлекателно. Благодаря!

Коментирай