Стрелба по колоездачи

Улица „Хан Аспарух”, която започваше от Петте кьошета, минаваше покрай градинката на „Св. Георги”, продължаваше отвъд „Витошка” покрай магазина на „Розентал”, за да пресече малко по-късно „Раковска” и да свърши при ресторант „Манастирска магерница”, който се помещаваше в бившата къща на д-р Кръстев от кръга „Мисъл”, беше деформирана и изцъклена като в кълбото на гадателка през оптическия мерник, през който Батко я наблюдаваше от терасата на офиса си. Цевта на новата карабина Winchester SXR Vulcan, която си беше купил предния ден, стърчеше сред жълтите цветове на тагетиса, който твърде успешно се развиваше в бяло пластмасово сандъче, окачено на перилото.

- Защо се целиш в обратната посока? – попита Милен и отпи глътка от някакъв 12-годишен Ликууд със скучен характер и неприятен възжълт цвят. – Движението е от другата страна.

- Те винаги карат срещу движението – каза Батко и зареди. Всички доловиха фатализма в гласа му.

- Кои карат срещу движението? – поиска да се осведоми Дани Митов, току-що появил се с шейкър в ръка: аксесоар, който привлече върху себе си презрителните погледи на останалите любители на чистия малцов скоч.

Дани, красив и спретнат млад господин с очила без рамки и зализана прическа като на перспективен мениджър в пиемонтска фирма, беше кандидат за член на Съвета на Учредителите на клуб „Алкохол” и затова Батко го погледна малко изотгоре, от висотата си на Генерален секретар на същия клуб, когато отговори:

- Колоездачите. Те винаги карат срещу движението. Досадно енергични и нагли, те мислят, че целият свят трябва да им се възхищава и да се съобразява с тях. Когато им изнася, се държат като пешеходци, когато им изнася, се държат като автомобили. Колоездачите са най-вредният вид либерали, които е създала еволюцията или, по-добре да кажем, дегенерацията на нашия горд в миналото биологичен вид. Те са като спори, разпръснати с вятъра от отровната гъба на лицемерния алтруизъм.

Поставени по този фундаментално нов начин, нещата навеждаха на размисли с целомъдрено кимане на глави и изискваха да се изнесе нова бутилка. Теодор, братовчедът на Милен, се запъти да го стори. От кабинета се излизаше на терасата през голям френски прозорец, така че лятно време двете помещения се сливаха в едно. Барчето пък беше по средата между двете, за да е бързо достижимо през всички сезони.

- Само избери нещо друго, моля те! – каза Милен, братовчед му. – Ликуудът кара душата да тъгува.

- Всъщност вие какво разбирате под „либерали”? – попита кроткият и възпитан режисьор Стефан Командарев. – Аз например може да съм малко демоде, но под либерал разбирам човек с такива политически убеждения, които го слагат някъде по средата между лявото и дясното, човек, който вярва в капитализма, гордостта на интелекта, конкуренцията и умерената намеса на държавата в икономиката. Но напоследък в най-различни разговори установявам, че под „либерал” вече се разбра нещо съвсем друго.

- Напоследък – каза Теодор – под „либерали” се разбира целокупната паплач анархисти, еколози, непожелани поетеси и педерасти, които настояват да бъдат не само приемани, но и одобрявани, иначе се оплакват, че са дискриминирани. Либералите са енергични и войнствени, защото често им плащат, за да са такива.

- Освен това – доразви Милен мисълта на братовчед си – либералите са атеисти. Атеистите пък са трогателно глупави хора, които чрез съвършенството на творението доказват несъществуването на твореца. Колкото повече светът се разкрива пред нас в красотата и гениалността на замисъла си, толкова повече атеистите смятат, че се е появил случайно. Те са на това мнение и за душата. Ако признаят, че човекът има душа, то твърдят, че тази душа се е получила по еволюционен път – отначало всички са червеи, после тези червеи изпълзяват на сушата, появяват им се очи, а накрая и душа. Любовта пък е резултат от химична реакция в процеса на борбата за оцеляване, така че в гимназията онова момиче, което караше сърцето ти да се свива само при мисълта за нея, не е нищо повече от сложно струпване на организирани на случаен принцип клетки, което започва с устна кухина и завършва с анус. Обаче, докато всички либерали са атеисти, не всички атеисти са либерали.

- Като казахте либерали – поде Дани и си сипа остатъка от коктейла в шейкъра: някаква гадост с ром, вермут и джин, – сетих се за една много поучителна история, която се случила някъде в Щатите. Нали знаете, че има един вид екологични екстремисти, които се превъзбуждат от кожени палта и заливат с червена боя хората, които ги носят? Правят го, за да защитят правата на животните. Е, та точно една такава група върлувала няколко месеца по богатите бабички, издебвала ги, когато вечер излезели със скъпите си кожи, и ги заливала с червена боя, за да изглеждат окървавени. Тези еко-терористи обругали много бабички и много дядовци разплакали, задето трябвало да купуват нови палта на бабичките. Обаче един хубав ден ги връхлетяла могъща вълна на неудовлетвореност. Да оскверняват бабички вече не им носело онова чувство на изпълнена мисия пред планетата и човечеството. Затова се запитали: „Кой друг, освен бабичките с норките и сребърните лисици, носи дрехи от кожа?”. И си отговорили: „Рокерите!”. Да, действително рокерите носели кожени панталони, кожени якета с ресни, кожени гривни, имали кожени чанти отстрани на кожените седалки на моторите си – въобще, огромна кожена площ, върху която един еко-активист може да излива червена боя, за да изрази протеста си срещу носенето на кожени неща. Набелязали си еколозите рокерска компания и една вечер връхлетели в бара, където се събирала тя, с плакати в защита на природата и кофи червена боя. Как е станал самият опит за заливане на рокерите с червена боя, историята мълчи, но на другата сутрин всички либерали-бояджии били намерени вързани за дърветата, но не с въжета, а с някакви лепенки, което правело ситуацията още по-унизителна за тях. Освен вързани, либералите били и натъпкани до гушите с вредни и неекологични хамбургери. Някои от тях били залети с бира, а други – препикани.

- И рокерите са хора – философски обобщи Теодор, който се беше върнал с бутилка 10-годишен Глен Даверон и наливаше чашите под одобрителния и топъл поглед на братовчед си – И те имат право да протестират и да заливат другите с разни неща.

Батко мълчеше и се взираше през оптическия мерник на новата си карабина към градинката на църквата „Св. Георги”. Лицето му излъчваше сдържано неодобрение. Теодор го погледна едновременно вещо, критично и покровителствено.

- Няма да стане така – поклати глава той, компетентен като всеки кибик, който е убеден, че е по-голям специалист в процесите, които наблюдава, от онези, които участват в тях. – Тук не минават никакви колоездачи.

- Странно – каза Батко, – иначе изскачат от всеки ъгъл, а сега се крият. Сякаш са надушили, че ги дебна.

- Когато антилопите видят лешояди в небето, отдалече знаят, че идва хищник и гледат да изчезнат в друга посока.

Батко недоверчиво вдигна очи към небето, където за момента не се наблюдаваха почти никакви лешояди.

- Сигурен ли си?

- Не. Но доколкото помня някой беше гледал нещо в подобен смисъл по телевизията.

- Може би и на дивеча понякога трябва да се хвърля стръв като на рибите. На какво кълват колоездачите?

- Утре ще им пусна примамка – каза Батко и свали карабината, с което официално сложи край на днешния ловен ден. – Това ли е моята чаша?

Служителите в офиса му тихомълком си бяха тръгнали поради изтичане на работното време. Ето още едно доказателство, че земята е кръгла и се върти около оста си, помисли Батко: всеки ден в един и същи час работното време свършва, ляга морен здрач и на човек му се допива студено бяло вино, за да разсее тъжните мисли, които му навяват старите уискита – тези глашатаи на отминали епохи, когато светът е бил по-млад поне с 12 години и някак по-прост и разбираем. Разбира се, това привечер да ти се допие бяло вино, не се случваше винаги. Например през зимата ти се допива червено. Обаче то изисква съвсем други мезета, а какво общо има това с формата и въртенето на земята, дори и Батко не можеше да обясни. Така, потънали в мисли за природните кръговрати и преходността на ценностите, както и на тяхната абсолютна относителност, приятелите се запътиха към италианското ресторантче на улица „Цар Асен”, където възнамеряваха да ядат лингуини със скариди и да пият тънко бяло винце дотогава, докато количествените натрупвания не преминеха в качествени изменения и не им се допиеше самбука.

На другата сутрин Батко отрано се втренчи през оптическия мерник към улицата и дори не забеляза кога Теодор сипа по едно шампанско за „добро утро”.

- Няма да стане без примамка – констатира Батко, примирен пред очевидните несъвършенства на мирозданието.

- Каква примамка смяташ да използваш?

- Първоначално мислех да нарисувам колоездачна алея с жълта боя. От НДК до тук. Все някой колоездач, самозалъгвах се, ще сбърка да тръгне по нея и да ми кацне на мушката. Но скоро оставих тази илюзия. Хитър дивеч са велосипедистите и не се връзват на фалшиви алеи. Затова ще трябва да ги мамя с нещо по-съвършено. Възнамерявам да пробвам с изкуствен колоездач. Милен обеща да донесе.

- Изкуствен колоездач ли?

- Или мюре. Нали знаеш какво е мюре?

- Звучи ми познато – излъга Теодор, за да не се покаже нелюбезен.

- Използва се при лова на диви патици. Мюрето също е патица, която привлича ятото с крясъците си, птиците кацат и започва изтреблението. При колоездачите е същото. Улавяш волен колоездач в някоя градинка и започваш да го отглеждаш докато се опитоми. Храниш го, водиш му от време на време женски колоездачи, дори може да му намериш и работа във фирмата на някой приятел и да му даваш заплата, докато инстинктите му се притъпят съвсем. Тогава той е готов да стане мюре. Слагаш го на място, към което имаш удобен обстрел, той започва да крещи някакви колоездачески неща и другите идват. Тогава – бум, бум, бум! – и в торбата…

- Само не разбрах – каза Теодор и отвори нова бутилка Moët & Chandon, но съвсем тихо, за да не би някой колоездач да помисли звукът от изскачането на тапата за изстрел и да избяга, – Милен какво ще донесе: изкуствен колоездач или мюре.

- И аз не знам – призна Батко. – Вероятно каквото намери.

И ето че точно в този момент се появи Хер Дидев. Секретарката дори не си направи труда да го въведе, но пък и Хер Дидев нямаше нужда да бъде въвеждан в кабинета на приятеля си. Той просто влизаше.

- Милен е долу – каза Хер Дидев и се запъти към барчето. – Държи се странно.

- В смисъл?…

- Строи някаква инсталация – вдигна равнодушно рамене Хер Дидев и си сипа пълна чаша от първото, което му попадна, в случая някакъв миризлив Лафрейг.

- Инсталация ли? – почеса се по главата Теодор.

- Инсталация ли? – почеса се по главата и Батко и за малко да не изтърве карабината от терасата на улицата.

- Инсталация – потвърди Хер Дидев, отпи голяма глътка и в тялото му мигновено се разляха възторг и оптимизъм. Така се отплаща малцовото уиски на всички, които притежават мъдростта да го пият.

- Знаете ли какво е това?! – извика изведнъж Батко, хвърли пушката настрани и се втурна навън. – Това е примамката за колоездачи!

Увлечени от възторга му, другите го последваха и скоро всички бяха на улицата, където Милен ръководеше сложни инженерни дейности. Няколко души, изглеждащи твърде компетентни и сигурни в това, което правят, вадеха от голям бус различни странни части и сръчно ги сглобяваха.

- Какво е това? – попита Батко, подскачащ наоколо като малко дете около коледна елха.

- Само гледай!

- Това примамка за колоездачи ли е? – попита Теодор.

- А ти как мислиш?! – тържествуваше братовчед му Милен. – Разбира се, че е примамка за колоездачи.

- Мюре или фалшив велосипедист?

- Нещо много по-съвършено…

Под сръчните ръце на специалистите и пред заинтригуваните погледи на приятелите инсталацията постепенно придобиваше своята цялост и завършеност. Тя представляваше добре обмислена и грижливо балансирана композиция, над която се извисяваше голям ветрогенератор за екологично чисто електричество. Под този възобновям енергиен източник беше седнала свърхреалистична надуваема кърмачка, облечена в дрехи от рециклирани материали, втора употреба. Стиснала своето надуваемо, боядисано в оптимистично розово бебе, тя се поклащаше напред назад и повтаряше монотонно с тенекиен роботски глас: „Изгаси осветлението, пести енергията… Изгаси осветлението, пести енергията… Изгаси…”. От едната й страна беше надвиснала огромна бутилка от минерална вода, която няма да се разгради в природата през следващите хиляда години, а от другата – пълчища стилизирани дезодоранти и хладилници бълваха фреон и дълбаеха голяма дупка в стилизирания озонов слой точно над главата на публичната кърмачка. Цялата композиция бавно и глобално се затопляше, като ефектът от това затопляне майсторски се подчертаваше с помощта на малка ледена шапка, която се топеше и ставаше все по-малка.

- Възхитително! – прошепна Батко и в ъгълчето на окото му затрептя издайническа влага.

- Наистина ли смяташ, че ще привлече колоездачи?

- Да! О, да! Ще заприиждат на гроздове като алвеоли.

- Странна метафора – отбеляза Милен.

- Чакайте, чакайте! – размаха ръце Хер Дидев, който предния ден не беше бил с компанията и не беше чул разговора за отстрела на велосипедисти и затова не можеше да разбере съвсем добре това, което се случваше пред очите му.

Никой обаче не му обърна внимание, защото Батко се втурна обратно нагоре към офиса си и другите трябваше да го последват тичешком, за да не изостанат. Втурна се вътре, прелетя покрай секретарката, като без да губи темпо подписа някакви платежни нареждания, които тя успя да му натика, и зае позиция на терасата с пушка в ръка. Теодор тичешком наля уиски в чашите, а Милен донесе лед. Долу на улицата сложната примамка за колоездачи сияеше в целия си блясък и красота и мамеше ли мамеше наивния дивеч.

- Какво ще правите? – продължаваше да се бори за яснота Хер Дидев. Чистата му душа вече започваше да долавя, че се готви нещо чудовищно.

Другите обаче отново не му обърнаха внимание, защото точно в този момент откъм градинката на „Св. Георги” се надигна горд и волен силует. Възседнал своя велосипед и сякаш слял се с него в един неделим организъм, колоездачът спря и подуши въздуха. Беше възрастен екземпляр на около 40-45 години. Със загоряло, леко небръснато лице и жилесто тяло, той сякаш беше еманацията на здравословния, натурален и отговорен начин на живот – същество, което не пие, не пуши, тревожи се за природата и се надява да е живо поне още 40 години, за да може да изплати всичките си кредити. Стъпил с единия крак на земята, той гордо излагаше на показ подутата си мъжественост, допълнително очертана от лилавото, прилепнало по тялото трико като от „Тур дьо Франс”. На главата си имаше каска и тъмни очила, които сумарно сигурно имаха маса, по-голяма от масата на велосипеда. Освен това формите им бяха някак длъгнести, ъгловати и заострени и особено каската, която приличаше на голямо карбонова таке с неправилни отвори по цялата дължина като преплетено коренище, със своята абсолютно абсурдна форма караше колоездачът да прилича на герой от „Стартрек”. На челото си екземплярът имаше приспособление с диоди, които проблясваха в бяло като светкавица на фотоапарат, а отзад друго подобно приспособление проблясваше в червено. На гърба носеше спортна раница, от която стърчеше бутилка минерална вода, за да не се обезводни внезапно, докато кара, а зад седалката стърчеше нещо средно между кошница и малко столче, в което вероятно от време на време слагаха дете, което като пораснеше също щеше стане велосипедист с раница, каска и всичко останало и щеше да тръгне по широкия свят да дири правда и съпричастност.

- Ето го! – каза Батко и окото му се проточи като псевдопод на амеба към оптическия мерник на карабината. – Тихо да не го изплашите!

Една бучка лед плахо издрънча в чашата на Милен и Батко го прониза с другото си око. Милен се сгърчи виновно под тежестта на този обвинителен поглед. Устата на Хер Дидев мърдаше беззвучно, сякаш загубила гласа, който искаше да изкрещи нещо, а очите му, уголемени от ужас, се въртяха кръгли като очите на кучетата от онази приказка, където пазят разни съкровища и се мъчат да уплашат войника, но войникът не се плаши, а с ведро сърце се подлага на все по-извратени ужаси. Изобщо, кой е решил, че братя Грим са четиво за деца?!… Теодор пък участваше в тази напрегната сцена само с половината от съзнанието си, защото с другата се чудеше дали, ако си сложи още една бучка лед в уискито, няма да го разводни прекомерно.

Пръстът на Батко леко шаваше върху спусъка на карабината, но останалото му тяло сякаш беше изваяно от лед. Колоездачът свали тъмните си очила (поради което каската съвсем захлупи веждите му), трепна с ноздри и се огледа. Двама пропаднали пияници, които де наливаха с евтино бяло вино от голямо пластмасово лимонадено шише, се свиха в мърлявите си палта, но острият поглед на самеца се плъзна отгоре им, без да се спре на тях. В дъното на улицата го мамеше надуваемата самка-кърмачка, още по-привлекателна поради надвисналата над нея угроза от промишлени отпадъци, дупка в озоновия слой и глобално затопляне. Велосипедистът изпръхтя и стъпи на педалите. Натисна и задната гума на велосипеда се завъртя намясто върху асфалта и подпуши. Това, каза Милен, за пореден път и то недвусмислено доказвало, че велосипедите масово се произвеждат със задно предаване, но другите го пернаха през устата да мълчи.

Велосипедистът се отлепи от мястото си бавно започна да набира скорост. Чертите на Батко се изопнаха и в лицето заприлича на Клинт Ийстуд в ранния период от творчеството му. Присви око – първо това, което гледаше през оптиката, но бързо се поправи и присви другото; започна да обира мекия спусък. Колоездачът вече доста бързо напредваше към примамката и колкото повече наближаваше, толкова повече очилата му ставаха монголоидни, а каската заприличваше на черепа на извънземно от евтина телевизионна фантастика. Скоро фигурата му изпълни целия кадър на оптическия мерник, доколкото „кадър” е най-подходящата дума да се опише полезрението на прицелващия се. Батко вече можеше да избира в коя част на тялото да го простреля.

- Недей! – внезапно възвърна гласа си Хер Дидев. – Какво ти е направил човекът?!

След кратък размисъл Батко избра трахеята между ключиците и натисна спусъка. Хер Дидев отчаяно отпусна ръце. Звукът от изстрела отекна между старите кооперации и вдигна от покрива ято гълъби, които чакаха клисарят да излезе от църквата и да им хвърли жито и трохи, което правеше по няколко пъти дневно. Велосипедистът не изхвръкна от седлото и велосипедът не продължи към надуваемата кърмачка сам – това го има само по филмите – прострелват лошия в гърдите с магнум 45 и той отхвърча три метра назад, обикновено през прозорец или витрина, за да пльосне по гръб с разперени ръце, да отскочи от паважа и да пририта няколко пъти, преди да издъхне. В действителност простреляният човек, с колкото и мощно оръжие да го простреляш, се свлича като чувал и не представя никаква атрактивна акробатика. Така стана и с колоездача. След като куршумът прониза трахеята му, колелото се заклати няколко пъти наляво-надясно, сякаш беше минало през голям камък, и падна на една страна заедно с ездача си. Физиономията на велосипедиста продължаваше да е строга и екологична, защото очилата не бяха паднали от нея и угасналите очи не се виждаха. Батко бавно свали карабината. Колоездачът лежеше като парцал в праха само на метри от сложната примамка с изкуствената кърмачка, ветрогенератра и глобалното затопляне. Сякаш стреснати от изстрела, повечето звуци навън бяха заглъхнали и само кърмачаката монотонно повтаряше с металическия си глас на робот: „Изгаси осветлението, пести енергията… Изгаси осветлението, пести енергията… Изгаси…”.

И ето че лятото отмина, дойде есента и Тодор Колев го взеха трудовак, но нито Батко, нито Милен, нито Теодор, за Хер Дидев, Дани Митов и Стефан Командарев въобще пък да не говорим, разбра за това, защото никой от тях не се интересуваше от срочната военна служба. Тагетисите бяха отдавна прецъфтели и на терасата стоеше само саксията на кипариса, подрязаният кочан на розата, както и флоксът и хортензията, които си зимуват навън, а не като някои други разглезени растения, които искат да ги прибираш на топло. През един ветровит зимен ден, от онези, в които  вихрове гонят тръни в полето, и студ, и мраз, и плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето, приятелите ядяха синьо сирене и пиеха червено вино, без обаче да влагат в тази символика на цветовете някаква носталгия по проваления двуполюсен политически модел. На стената над кожения диван в кабинета на Батко имаше ново украшение: предно колело от велосипед с излъскани спици и черна гума. Отдолу бяха кръстосани две помпи, а отгоре – светлодиоден фар и заден PVC калник. По средата на колелото, така че спиците отзад  я ограждаха като слънчева корона, беше монтирана като ловен трофей главата на колоездача. Тя още беше с каската си, която приличаше на костилка от гигантски плод и с тъмните си очила като фасетките на зло и отмъстително насекомо, но никога повече нямаше да изскача пред колите в еднопосочните улици, нито пък щеше да изнервя пешеходците, като се провира между тях по оживените тротоари, защото вече не притежаваше тяло и това тяло, което не притежаваше, нямаше крайници, които да държат кормилото на велосипеда и да въртят педалите му.

- Зима е – каза Батко и отпи голяма глътка червено испанско вино Рода Ресерва от Риоха. – Да знаете само как ме дразнят сноубордистите!

- Наздраве! – каза Теодор и всички вдигнаха чашите.

 

 

 

15 коментари

  1. владо
    23 авг, 2011

    Малко е извън темата, но не работят линковете към atom или rss feed(овете).При отваряне се получава следната грешка.

    Warning: Cannot modify header information – headers already sent by (output started at /home/notaysca/public_html/c2h5oh.org/wp-config.php:1) in /home/notaysca/public_html/c2h5oh.org/wp-includes/feed-rss.php on line 8

    • c2h5oh
      23 авг, 2011

      Зори, разбра ли?…

  2. Батко
    23 авг, 2011

    Разтърсващо гениално и изпепеляващо правдиво ! Сега остава да чакаме Живота да изкопира Изкуството!!!

  3. sami
    24 авг, 2011

    Включете ме и мен в хайката за сноубордисти:))

  4. Име
    26 авг, 2011

    brilliant

  5. sashopanov
    27 авг, 2011

    От понеделник спирам да карам колело…..

    • Батко
      27 авг, 2011

      Да се кара колело не е лошо ,но трябва да се спазва Закона за Движение по Пътищата и Правилника за приложението му ! Опасно е когато колелото се превърне от обикновено ПТП в състояние на духа . Само тогава взимаме мерки !!!

  6. sami
    27 авг, 2011

    казва се ПТС не ПТП ма нейсе, искам си зимния улов:)))

  7. Батко
    27 авг, 2011

    sorry

  8. Батко
    27 авг, 2011

    … а най – правилно е ППС !

    • Батко
      27 авг, 2011

      Erare humanum est!

    • Име
      29 авг, 2011

      Така е по Корнезовски, да, но проблемът не е в абревиатурата, а в чипа и софтуера на задкормилните им устройства:))

  9. Необходимо допълнение:
    4 сеп, 2011

    Колоездачите може да са вреден дивеч, но колоездачките са полезен. Или ако не полезен, то поне приятен дивеч, особено когато карат наведени над кормилото с големи деколтета или пък с къси рокли и загорели крака (но не и обратното!).

    • Батко
      12 сеп, 2011

      Хрумна ми и музикален съпровод за разказа , а именно песента на Риана , която звучи като фон на края на разказа ” Rom pom pom pom ,Rompompom I Just shot a biker, Mama ! Rom pom pom pom “

  10. Мики
    22 окт, 2011

    Задължителна поправка!

    Laphroaig се произнася Лафройг!!! (а не ЛафрЕйг).

    Иначе е брилянтно, отдавна не съм се забавлявал така! А и откривам, че има и други хора със сходен на моя вкус :)

Коментирай