Принципът на полезността

Започнах да чета на глас: „Дани Митов по цял ден огъваше винкели с голи ръце и пиеше само керосин, но този път си беше поръчал студено просеко Конеляно Валдобиадене от Тревизо, което замезваше с мариновани зеленчуци, прошуто и царевично хлебче, топнато зехтин и балсамов оцет по стар селски обичай. Това простичко действие се развиваше в Тратория дел Кампацо на Виа Фарини 82 в Модена – една от кулинарните перли на Емилия Романя, която пък беше по всеобщо, дори на самите италианци, мнение кулинарната перла на Италия, а тя пък, Италия, се славеше като кулинарната перла на Европа и не само на Европа, но и на целия свят, защото тук се стичаха купища американци да хапнат любимата си пица „Макдоналдс” (пица с пържени картофи и кетчуп) и купища японци, за да се снимат пред американците, които ядат пица „Макдоналдс”. Разбира се идваха и много руснаци, но те не се интересуваха от кухнята, а само от нелогично скъпите магазини за мода.

- Италианците са най-големите мошеници – каза Милен. – Чухте ли за скандала със зехтина? Разкрили няколко огромни фабрики, които внасяли най-евтиния зехтин от Тунис, боядисвали го леко, за да стане характерно зеленикав, и после го продавали като най-скъп италиански екстра върджин. Цезар продава зехтин, макар че едва ли са останали много хора, които да знаят кой е Цезар.

- Не разбирам само едно – каза Теодор, братовчедът на Милен, лапна малка скаридка и я прокара с глътка перно. – Защо Дани по цял ден огъва винкели с голи ръце и пие керосин?

- Обещах му да го напиша – обясних аз. – В „Стрелба по колоездачи” го бях описал с някакъв шейкър и Дани не се почувства правдиво изобразен, защото, както всички знаем, Дани не е някой лигльо, който се жабури с коктейли. Той е нормален човек като всички нас и се налива предимно с малцов скоч. Затова му обещах в следващия разказ да го покажа по-суров, да го опиша като човек, който огъва винкели и пие керосин, и тъй като му обещах, изпълнявам обещанието си.

- Ясно – каза Теодор.

Бяхме седнали в заведение, на което така и не разбрахме името, защото дойдохме късно вечерта, пък и Вави ни доведе, а когато Вави те води, името на кръчмата е последното, което има значение. На брега на морето, някъде между Черноморец и Созопол, ресторантът беше изпълнен в средиземноморски стил и донякъде приличаше на „Мезе” в Лозенец, но в някои отношения беше по-пипнат, защото масите бяха на самия плаж, а терасата горе беше заета от дълъг бар и големи меки дивани, окъпани в еротично осветление. Всички мебели, както и перилата на терасата бяха бели. Бяла беше и дървената ограда, която отделяше ресторанта от пясъчната ивица и която от вътрешната си страна съвсем естествено преминаваше в тесен плот с високи столчета пред него. На две от тези столчета, малко встрани от компанията, бяха приседнали Вави и доктор Ники, ядяха рибя чорба и пиеха ледена мускатова ракия. Говореха си нещо, което не се чуваше от шума на вълните, а месечината чертаеше искряща пътека по мастилените води, толкова красива, че чак да ти се доповръща.

На фона на това природно очарование Милен замислено ровеше в една купичка кафяво-червеникави маслини  каламата, обилно полети със зехтин или, както Милен наричаше това – маслини в собствен сос.

- Маслините са любимото ми мезе за бира – казах.

- Маслините са превъзходно мезе за всичко – разшири темата Хер Дидев

- Маслините – каза Милен – освен всичко останало са и едно от неопровержимите доказателства за съществуването на Бог.

- В смисъл, че са олицетворение на божията благодат и елеят е единственото помазание, което Бог приема като достойно за себе Си?

- Глупости! – презрително изви устни Милен. – Остави тези юдейски щуротии за помазанието. Когато Мойсей и Аарон са ги измисляли, боговете отдавна са били подарили маслините на хората. Всъщност божествената намеса, божественото проявление е най-видимо тогава, когато човек получава незаслужени облаги заради проявена лоялност. Богинята Атина Палада забила копието си в скалистия атически бряг и от него поникнала първата маслина като символ на нейната благосклонност към гърците. И наистина, тази благосклонност трябва да е била много голяма, защото вижте само що за аграрна култура е маслината! Това е дърво, което само го береш. Расте навсякъде като бурен. Знаете ли от какво се прави така нареченият „био зехтин”? От диви маслини. Тоест от маслини, които никой не ги поглежда по цяла година, само през октомври ги брули. Останалите маслини, при които веднъж на две-три години идва някой полузаспал грък с тракторче да ги пооплеви и понапръска с туй-онуй, се водят култивирани и зехтинът от тях не е „био”. Иначе и те са си диви, защото не изискват никакви грижи. Освен това живеят по 200-300 години, така че удобно могат да се унаследяват през поколенията. На всичкото отгоре клоните и листата на маслината горят буйно дори и в свежо състояние, така че можеш да си разпалваш с тях скарата, без да търсиш сухи съчки или да се мориш да цепиш подпалки – цър-пър, ципуро и сиртаки.

- Само дето по маслината няма видоизменени клони, по които вместо листа растат мръвки, така че просто да ги накършиш и да ги хвърлиш на жарта като шишчета.

- Да, това е един безспорен недостатък на маслината. Другият е, че от нея не може да се произведе никакъв алкохол.

- Ужас!

- Може би затова гръцката цивилизация е останала леко недоразвита  – поклати глава Теодор.

- Знаете ли, че – направи остър завой мисълта на Милен, но все пак остана в маслинената тема, – знаете ли, че маслините стафидати са уникални по отношение на другите маслини. Уникални са с това, че при консервацията им почти не се използва сол. Всички маслини са много полезни, но много солени, което е вредно. Тоест при маслините не можеш да бъдеш категоричен дали са полезни или вредни.

- И при алкохола е така. Много дава, но и много взима. Като спорта.

- Всички зависи от това, доколко обичаш да ги ядеш – каза Хер Дидев. – Имам предвид маслините. При един и същ химически състав и едно и също отражение върху организма, те са вредни, ако обичаш да ги ядеш, и съответно полезни, ако не обичаш. Преди време имах една счетоводителка, на която някой й беше казал, че костилките на маслините са много полезни за стомаха и тя ядеше маслините с костилките, макар че изобщо не обичаше маслини…

- Чакай, чакай! – прекъсна го Милен. –  Я повтори…

- Кое да повторя?

- Това: при един и същ състав…

- При един и същ химически състав и едно и също отражение върху организма, маслините са вредни, ако обичаш да ги ядеш, и съответно полезни, ако не обичаш. Това ли?

Милен го целуна по челото:

- Ти току-що формулира принципа на полезността: полезно е това, което е неприятно, а приятно е онова, което е вредно!

- Ако Батко беше тук, щеше да се съгласи. Той е фаталист и е склонен да подозира света в злонамереност.

- От друга страна е уважава институциите като истински консерватор, какъвто си мисли, че не е. Така че, ако някой авторитет му каже, че пържолите са вредни, Батко ще уважи мнението му. И не само защото е авторитет, а и защото е склонен да приеме, че природата, поради своята злонамереност, е създала пържолите вредни.

- Представяте ли си, ако Батко попадне на някой лекар-либерал, който да приложи върху него така гениално формулирания от Хер Дидев принцип на полезността? Да му забрани всичко, което го радва, и да му предпише само това, което го отвращава?

- Интересно би било да се види – каза Теодор разсеяно, защото точно в този момент се беше замислил дали някъде във вселената някой не произвежда уиски с анасон, което може да се пие с таратор.

Така се роди идеята да спретнат номер на Батко. Трябваше първо да се намери някакъв доктор, който да бъде принуден с всички средства от ласкателство през подкуп, та чак до заплаха и физически натиск, да прегледа Батко, да го разпита какво обича и какво не обича, да му забрани всичко, което обича, и да му назначи лечение с нещо, което мрази. Проблемът беше как да го накарат да отиде на лекар. Батко беше здрав човек и се отвращаваше от системата на здравеопазване във всички нейни проявления. Като малък си беше донесъл хепатит от африканските страни и му се беше наложило да лежи в инфекциозна болница.  Това безчовечно събитие издълба в чувствителната му детска душа кървави рани, които зееха и днес. Единственият представител на медицинското съсловие, когото Батко можеше да понася, беше неговата зъболекарка. Ето защо беше особено трудно да се провокира контакт между Батко и някой представител на медицинската наука. С тази мрачна констатация вечерта сякаш се пречупи и от мрака изплува призрачната сянка на сервитьора със сметката.

Надеждата за благоприятно решение на проблема се върна ненадейно няколко седмици по-късно. Бяхме седнали в градината на „Густоза”. Странно заведение е „Густоза”.  Намира се  между панелните блокове на комплекс „Слатина” и се води пицария. Всъщност обаче е може би най-хубавият гръцки ресторант в София, въпреки италианското си име, което е италианско, именно защото параноидният ресторант се мисли за пицария. Луда работа. А дори и да не е най-хубавият, „Густоза” е най-истинският гръцки ресторант, защото го въртят гърци – наши момчета от Серес или Драма, мърляв е, обзавеждането е вехто, приборите – евтини, а масите са опаковани с хартия. Келнерите са вбесяващо бавни, а бялото вино е киселоч, дори когато с гордост ти съобщават, че е от Атон, но пък скаридите в узо са великолепни, пърженият калмар е приказен, салатите са затрогващи и узото се сервира в онези малки бутилчици, които най-адекватно очертават измеренията на индивидуалната доза.

- Дай още едни тиквички с яйца по кипърски – извиси глас Батко, – още едно узо Митилини и две бутилки изворна вода. Трябва да пия много вода и ме е страх да не се преминерализирам, затова пия изворна вода.

Келнерът любезно изслуша Батко, лицемерно съпричастен с проблемите на хидратацията му, а Хер Дидев с присъщата си загриженост попита:

- Защо трябва да пиеш много вода?

- Защото – въздъхна Батко – вече не пикая като някога. Струята не е така величествена и далекобойна. Понякога дори църцоря и ми пари на уретрата.

- Да не си лепнал нещо венерическо? – попита Теодор, но Милен го срита под масата. Лицето му беше осенено от вдъхновение.

- Не – каза Батко. – Знам симптомите на всички венерически заболявания. Това е друго. Страхувам се, че е простатата.

- Не думай! – сложи ръка на устата си Хер Дидев.

Милен настъпи под масата крака на братовчед си, за да го накара да мълчи, и с хладнокръвно присвити очи, уж небрежно каза:

- Всички това ни чака на тази възраст. Простатата се уголемява, за щастие в повечето случаи доброкачествено, притиска уретрата и започваме да пикаем на пресекулки. Аз се преглеждам всяка година. Брат’чеда и той – ритна Милен братовчед си по кокалчетата.

- Ами, да – бодро се включи Теодор, разбрал най-сетне какво е намислил братовчед му. – Преглеждам се за лично спокойствие. Дори и най-страшните неща, ако ги хванеш навреме, вече могат да се лекуват.

- Има лъчетерапии – подкрепи го Милен, – химиотерапии, хирургията също много напредна…

- Прав си – посърна Батко. – Сигурно имам уголемена простата.

- Ами! – с пресилена бодрост се опита да го успокои милият Хер Дидев. – Най-вероятно нищо ти няма!

- Може да е така – злобно го погледна Милен, – а може и да не е. За собствено успокоение човек трябва да се прегледа. За да е спокоен. Той и близките му. Не бъди лош съветник да му казваш, че нищо му няма!

Хер Дидев виновно наведе очи. Теодор му доля чашата с рицина.

- Може би трябва да отида да се прегледам… – замислено каза Батко.

Милен стрелна братовчед си с победоносен поглед. Теодор намигна в отговор с по-отдалеченото от Батко око. Хер Дидев отпи от рицината и прие натрапчивия й дъх на мухъл като лично наказание. Сервитьорът донесе диня – комплимент от заведението.

 

Два дни по-късно доцент Кънев, глава на семейство и шеф на урологична клиника, имал странно посещение от двама души, които някой по-интелигентен от него би определил като добрия братовчед и лошия братовчед.  Разбира се, братовчедите били Милен и Теодор. Посетили го след дълъг спор на бутилка фраголино кой да е добрият братовчед, защото това определено била по-трудната роля. В крайна сметка теглили чоп и да бъде добрият се паднало на Теодор. Той приел с недоволно мърморене и двамата се отправили към болницата. Кабинетът на доц. Кънев излъчвал позападнал тоталитарен разкош. Бил облицован с ламперия от талашитени плоскости с фурнир, който вече бил почернял от плесен в пукнатините и се люпел по ъглите като юфка. Самият доц. Кънев, дебел мургав медик с двойна гуша и черни косми в ноздрите, бил облечен в делово-официален стил, тоест с бяла риза с къси ръкави и тясна вратовръзка от ръчно рисувана китайска коприна. Под ризата личал плътен потник, чиито очертания бележели границите между сухите и мокрите участъци на ризата. Когато братовчедите влезли в кабинета, маститият медик надигнал лоен поглед, в който се четяло възмущение, задето някакви простосмъртни, вероятно и болни при това, смущавали академичното му спокойствие. Попитал ги какво искат, но братовчедите само се усмихнали, а Милен, лошият братовчед, затворил вратата и я заключил отвътре. Теодор, добрият братовчед, приседнал на ъгъла на голямото бюро и запалил пура. След това извадил от вътрешния джоб на елегантното си ленено сако без подплата тлъст плик, сложил го пред доцента и му обяснил какво трябва да направи, за да заслужи съдържанието му. После се приближил и Милен и като втренчил в Кънев опулените си очи, му обяснил какво ще му се случи, ако не го направи. Накрая хванал бузата му с два пръста и я разтърсил така, че цялото му месесто лице се разбълничкало като боза в разклатен гюм, само ужасените му очи стояли стъклени и вцепенени от ужас в средата на това гъсто вълнение. Когато братовчедите си тръгнали, доц. Кънчев се стоварил в стола и се разридал.

Същата привечер, закъснял от някаква проточила се среща с досаден и обстоятелствен клиент, Батко се появи в офиса си, където на терасата на неговия кабинет вече го чакаха приятелите му, за да ходят в турския ресторант „Гюлюм” на лют кебап и йени ракъ. Терасата на Батко беше закътана сред цветя високо над улицата и от нея се виждаше входът към градинката на „Свети Георги”, което я правеше уютна и удобна, ако на някого му се приискаше да стреля по колоездачи. Момичетата от офиса тъкмо си тръгваха, но хванаха Батко, преди да се е качил на етажа си, за да го накарат да подпише някакви документи. Той добродушно се съгласи, но само при условие, че му ги представят за подпис с една студена бира на долната тераса – устата му беше пресъхнала да дава безплатни консултации на Сульо и Пульо. Долната тераса беше по-голяма от горната, със зелена маса за шестима по средата и разпъната над нея тента, така че от горната тераса не можеше да се види кой е долу. Батко отпи голяма глътка бира, уважи желанието на съдържащите се в нея газове да се слеят обратно с атмосферата и извади писалката си.

- И внимавайте Батко да не усети нещо – прозвуча над тентата конспираторският глас на Милен.

- Какво може да усети?

- Може да се усети, ако започнем много да настояваме да се прегледа – уточни гласът на Теодор. – Ще му кажем само, че сме му намерили най-добрия уролог да се консултира с него за лично спокойствие.

- И защо да правим това? – попита гласът на Дани Митов под съпровода на потракващи бучки лед като в шейкър за коктейли.

Краищата на тентата се залюляха от досадата, която полъхна от Милен.

- Знаеш ли вица за лекаря и пържените картофи? Някакъв лекар казал на пациента: „Много сте зле. От утре трябва да спрете цигарите”. „Но аз никога не съм пушил” – плахо се оправдал пациентът. „Тогава, от утре никакъв алкохол”. „Ама аз капчица не слагам, докторе”. Лекарят се замислил за миг и после строго отсякъл: „В такъв случай от утре трябва да ограничите месото, дори напълно да се лишите от него”. „Но аз съм вегетарианец, докторе” – проплакал пациентът. „Е, какво обичате тогава!?” – избухнал накрая лекарят. „Много обичам – признал тихо пациентът – пържени картофи”. „Значи – казал лекарят, – от утре никакви пържени картофи”.

- Намерили сме един доцент – обясни гласът на Теодор, – ярко светило. Разбрали сме се да му пратим Батко, а той да постъпи с него като с пържените картофи. Да разбере какво най-много обича Батко и да му го забрани, а вместо него да го остави на безрадостна диета с кълнове и пълнозърнести сухари. Да го вкара в болница уж за изследвания и всеки ден да го тъпче само с омразни, но полезни неща. Ние ще финансираме всичко. Така за първи път в историята на науката ще приложим върху живо същество принципа на полезността.

- Добре де – продължи да недоумява гласът на Дани, – аз пак не разбирам защо се прави това?

- Дани – с ледена човечност и привидна търпеливост се разнесе гласът на Милен, – Ние сме възрасти хора и изключително близки приятели, така че е напълно естествено от време на време да се бъзикаме един с друг.

Батко допи бирата, подписа документите и се качи в кабинета си, като се стараеше да стъпва шумно по вътрешната стълба. Прекоси кабинета си под незлобливия поглед на кучето, което се беше качило на кожения диван и радостно тупаше с опашка по него, и излезе на терасата при другите. Милен и Теодор пиеха Лагавулин в конячени чаши, а Дани държеше голяма чаша  Глен Грант с толкова много лед, че ледът тракаше като в шейкър за коктейли, а цветът на уискито от традиционно бледожълт беше станал като на керосин. Вкусът обаче си оставаше вкус на несмесен малц.

- Я! Батко! – каза Милен.

- Я! Милен! – каза Батко и си сипа един малък коняк, защото от бирата го беше втресло.

 

На другия ден Батко го приеха в болница. Казаха, че бил много зле. Той се опитал да обясни, че е дошъл за най-обикновен профилактичен преглед и то само за да угоди на приятелите си, че бил сигурен, че е здрав и че ако зависело от него и кракът му нямало да стъпи в порутената им болница. Доцентът, който го приел, обаче бил нервен и наплашен. Вероятно именно това го карало да бъде непреклонен по въпроса, че Батко трябва да постъпи за лечение и то по спешност. „Какво ми е?” – попитал Батко. „Нали затова те приемаме, за да разберем” – отговорили му. Като последен аргумент Батко се опитал да изтъкне, че ако искал да влиза в болница, щял да си избере някоя спретната частна клиника, а не този кимизарник, на което му отговорили, че клиниката, макар и държавна, разполагала с VIP-апартамент, който даже и не бил толкова скъп, а пък в момента бил свободен, така че го пазели за Батко.

Всъщност, така нареченият апартамент беше най-обикновена стая, но със собствена тоалетна и мек душ на мивката, така че ако VIP-ът пожелае да се изкъпе, да може да го стори над тоалетната чиния.  Наистина, в другите стаи със същите размери спяха по шестима болни, а тук Батко беше сам и то здрав. Но това обстоятелство, вместо да го изпълни с оптимизъм и известен декаданс, по-скоро го потискаше и неумолимо настъпващата депресия не можеше да бъде неутрализирана дори и от най-мощните източници на забавление и културен отдих, какъвто в случая се явяваше китайският портативен телевизор, увиснал от тавана на конструкция от „Г”-образен винкел. Кабелът му, защото телевизията, която се доставяше в „апартамента” беше кабелна, идваше от пробита с кирка дупка в стената към съседната стая, където лежаха болните от икономичната и туристическата класа. На тях не им се полагаше персонален телевизор, а само кабелът минаваше покрай тях, за да води като червена нишка мисълта им към пълното осъзнаване на класовото неравенство в света като цяло и в иначе уж социално справедливото държавно здравеопазване в частност. Всъщност кабелът беше бял, което правеше проблематична амбицията му да изпълнява ролята на червена нишка.

В първите часове от постъпването си в болницата Батко се насили да изгледа някакви новини, които се състояха от 90% криминална хроника и 10% подмазване на правителството, след което реши да се приобщи към другите болни в отделението. Излезе от апартамента си и потърси трапезарията – средището на социален живот във всяко болнично отделение. Когато го намери, се оказа, че светският живот тъкмо започваше да набира сили. Вечерята беше свършила и сега за нея напомняше само далечната воня на бълвоч. По вълшебен начин трапезарията се беше преобразила в клуб и пациентите, развявайки след себе си дрипите на болничните пижами, бързаха да заемат по-стратегически позиции пред телевизора. Батко категорично беше отказал да облече парцалите, които му предложиха санитарките, и се появи в обществото с ¾ панталони за тенис „а ла Надал” и яркозелен потник с надпис ”Sex Instructor”. Понеже мразеше да носи чехли, беше обут в тъмносини велурени мокасини на босо. Избра си един дискретно уединен стол и след като се увери, че не е накапан с плакия, седна на него. Цената на уединението беше, че от това място телевизорът изобщо не се виждаше, но пък и Батко беше последният човек, който ще седне да страда, ако го лишат от телевизия. Уви, не винаги телевизията е и телеакустика. Телевизорът в столовата изглежда страдаше от някаква повреда, защото не възпроизвеждаше звука, а само картината на някакъв турски сериал. Това насърчи болните да завържат разговор помежду си.

- Какво ти има, наборе? – бодро попита катетризиран старец с голяма мастна буца по средата на плешивото теме.

- Нищо ми няма – отговори запитаният, двайсетина години по-млад от питащия.

- Защо си тук тогава?

- Чакат да ми се изчистят съсиреците от пикочния мехур. Получих някакво възпаление, от което ми се поду уретрата, обаче не успяха да ми сложат катетър и затова ми забиха тръба през корема директно в мехура. Но понеже не успяха да я забият от първия път, изглежда са разкъсали нещо и сега пикая кръв и съсиреци. Когато ми сложиха торбичката и тя започна да се пълни с кръв, попитах доктора: „Защо тече кръв?”. А той отговори: „Добре, че не текат лайна, защото това щеше да означава, че сме минали през мехура и сме пробили червата”. Но аз не вярвам, че може да се стигне до това, нашите доктори все пак са добри професионалисти.

- А мен пък сигурно ще ме оперират – намеси се едър мъж, облечен в изтъркана от пране и препиране розова пижама с голям черен печат на гърдите като концлагерист. Пижамата очевидно преди години е била дамска, защото освен розовия си цвят, беше и твърде малка за болния, така че през връзките, които й служеха вместо копчета, навън стърчеше косматият му корем. – Тази сутрин на визитацията един от лекарите, не знам как се казва, един такъв много дребен с голяма глава, изцъклени очи и обратна захапка…

- А-а, това е Истериков – компетентно вметна старо болнично куче от първия ред пред телевизора. – Малко е дръпнат, но си разбира от работата.

- Та, същият този – продължи мъжът с розовата пижама – каза да ме подготвят за операция и да ме качват. Един от другите доктори му вика: „Ама на уретрографията не се вижда нищо”. „Така ли? – вика Истериков. – Аз не знаех, че му е правена графия. От какво се оплакваш? – вика ми на мен”. „От нищо” – викам аз. „Тогава – вика докторът – ще те срежем, за да видим какво ти има”. Та затова викам, че сигурно ще ме оперират.

- Те сега режат за всичко. Сигурно им плащат пари от здравната каса. На мен на тъща ми искаха да й срежат окото, добре че намерихме познат да каже, че не трябва.

- Всичко е за пари. Аз като бях болен от пневмония, ми направиха поне десет рентгенови снимки по 60 лева всяка. Снимаха ме през ден, докато накрая не започнах да светя.

- На мен пък сестрата ми взима по пет лева на ръка за смяна на превръзка.

- Хе-хе! Тя на всички взима.

- Взима, взима, ама нищо не бута – разхълца от смях се дебел простак, убеден, че е пуснал сполучлива шега.

Всички се засмяха и с приповдигнат дух продължиха да си разказват за незатварящи се следоперативни рани и други усложнения, настъпили в неравната, но справедлива битка между медицината и болестта. Батко се почувства като изоставено дете. Стана и съпроводен от няколко любопитни погледа, един-два безразлични, няколко погледа на класова омраза и нито един на състрадание, напусна трапезарията. Прибра се в импровизирания си апартамент, където по телевизията даваха епизод от „Д-р Хаус”, и отчаяно се тръшна на кревата. Обърна се към стената и се опита да заспи, унасян от натпчивия мирис на евтин сапун за пране и дезинфектанти.

На другия ден Милен, Теодор и Хер Дидев отидоха на свиждане на Батко. Понеже не знаеха какво се носи на болен – бяха чували само, че се носят лимони, – купиха лимони и ги занесоха. Никой не можеше да си продстави какво би правил разумен човек с един килограм лимони, но пък ги топлеше мисълта, че ще засвидетелстват загриженост. Батко ги посрещна с трагически обърнат към тавана поглед и разтворен лаптоп върху дрипавите болнични чаршафи. Тримата посетители седнаха един до друг на второто легло, на което никой никога не биваше настаняван, защото стаята беше VIP.

- Гледам един филм по Интернет – каза Батко. – Много тежък филм. За приятелството и предателството. Те са приятели от деца, но не се поколебават да се гаврят с него, само защото скучаят. Споменът за прекараните заедно щастливи мигове не може да ги спре. Защото хората са егоисти и са много благородни на чашка, но когато трябва да докажат верността и приятелството си в сериозни изпитания, показват жалката си природа на подли и дребнави примати, от каквито са произлезли. Еволюционен боклук, получил незаслужен шанс, когато са измрели истинските господари на планетата – динозаврите.

- Сериозна тема – бавно поклати глава Хер Дидев, а Милен и Теодор се спогледаха.

- Ето! – каза Батко и посочи монитора. – Самоуби се. Той толкова вярваше в тях, обичаше ги, беше готов да даде живота си, а те се подиграха с него, предадоха го и го стъпкаха в калта. Заради приятелството той беше жертвал даже любовта.

- Даже любовта?

- Е, по-добре, че я беше жертвал, защото в последния момент се разбра, че любимата му е негова сестра близначка, с която са били разделени още като съвсем малки деца, защото баща им, богат земевладелец , разбрал, че всъщност децата не са от него, а от странстващия архитект, нает да модернизира зимната градина в имението.

- Ти какво гледаш? – подозрително попита Милен.

- Не знам. Каквото успях да намеря. Имай предвид, че Интернетът ми не е много бърз, защото е от флашка.

В този момент вратата безапелационно се отвори и в стаята влезе сестрата. Красиво създание, захвърлено в болничната мизерия и разруха като малката Андерсенова русалка сред мръсните, пенести и подмятащи найлонови пликчета и кофички от кисело мляко вълни на датското крайбрежие; бледа перла, капка красота, която пърха сред гниещите водорасли и очаква появата на Хамлет или на друг някой датски принц, който с чистата си любов да осмисли нейната саможертва. Освен приказна и красива, сестрата беше и твърде секси с късата си престилка и черните чорапи отдолу, чийто дантелен ръб се мяркаше бързо при всяка нейна крачка.

- Хайде, време е за лекарството – каза русалката и сложи на болничното шкафче очуканата бяла табла, с която сигурно още баронеса Юлия Вревская е разнасяла хапчета на бойците в Руско-турската война. На таблата имаше само една празна чаша и бутилка Чивас регал. Сестрата наля около 20 грама, подаде чашата на Батко и каза:

- Хайде, глътни го наведнъж. Трябва да го изпиеш, за да те изпишат по-скоро. Хайде, ти си голямо момче.

Батко гаврътна уискито на екс и се смръщи, защото беше без лед.

- Браво! – похвали го сестрата. – Сега още едно. Заради мен…

Батко гаврътна още едно малко уиски. Лицето му остана безразлично, но искриците в очите издаваха оптимизма, който се беше разлял в цялото му тяло.

- А сега – обърна се сестрата към посетителите на болния – ще ви помоля да излезете за малко, защото трябва да му направя една свирка.

- Свирка ли?! – възмути се Теодор, който още не можеше да откъсне изумения си поглед от бутилката.

Сестрата ги избута навън и преди да затвори вратата след тях, съзаклятнически прошепна:

- Много мрази да му правят свирки…

 

- Аз ще ви кажа какво е станало – каза Теодор в колата на връщане от болницата. – Онзи ден, когато пиехме в офиса на Батко и му крояхме номера, той някак си ни е подслушал.

- Не разбирам…

- Много просто. Решил е да ни го върне. Нали ние финансираме цялата операция? На него какво му пука!

- Аз пак не разбирам…

- Искаш да кажеш… – изведнъж се опъна лицето на Милен.

- Именно! Нали идеята беше да хванем някой доктор, който да лекува Батко с нещата, които са му противни и да му забранява нещата, които са му приятни. Батко е чул това, но въпреки всичко е отишъл при лекаря, като се е престорил, че ни се хваща на приказките, че трябва да се прегледа и тъй нататък. Мога да си представя как е протекъл прегледът. Батко е влязъл в кабинета плах и смачкан като всеки наплашен за здравето си човек. Онзи мазник, доцентът, го е погледнал презрително и е започнал да го разпитва какво обича и какво не обича – точно както го бяхме инструктирали.

- Аха-а-а! И Батко го е налъгал, че обича билков чай, а мрази уиски.

- Точно. И тъпият доктор, за да ни угоди, е започнал да го лекува с това, което най-много мрази: с уиски.

- И със свирки…

- Да-а-а… Точно така е станало…

 

През следващите седмици Милен и Теодор ходеха мрачно и се редуваха да плащат идващите от болницата сметки за лечението на Батко. След като здравословното му състояние не се подобри от Чиваса, предписаха му Карду, но и то не помогна. Двете бутилки Глен Моранджи само влошиха нещата и докторите не на шега се притесниха. Батко започна да се оплаква от виене на свят и киселини. Пробваха с две бутилки 12-годишен Гленфидих, но от тях му се появиха болки в гръбнака, които отшумяха едва когато лекарите свениха 12-годишния с 18-годишен Гленфидих, но тогава пък Батко се оплака че му пресъхва устата и когато затвори очи, вижда цветни петна. Тогава смениха Гленфидиха с Абърфелди и това беше грешка, защото Батко започна да получава тежки пристъпи на слабост и задушаване. Известна ремисия настъпи, когато лечението премина на Лафрейг, но тя не продължи дълго и след кратка криза, съпроводена с хлюцинации, Батко беше сложен на интензивен курс с Лагавулин. Той обаче предизвика някакви неочаквани усложнения и лекарите съобщиха на Милен и Теодор, че не им остава  нищо друго, освен да лекуват батко със Джони Уокър син етикет от 350 лева бутилката. Като се има предвид, че Батко беше толкова болен, че за лечението му отиваше по бутилка уиски дневно, двамата братовчеди се уплашиха не на шега и то не от медицинските, а от финансовите измерения на проекта. Решиха да отидат в болницата и да сложат край на всичко.

Когато влязоха във VIP-апартамента, Батко го нямаше там. Между леглата се клатеше куца санитарка с метла. Беше ниска, с къса четинеста коса и зурлесто лице. Приличаше трол от някой филм по произведение на Толкин.

- Тук имаше един господин… – подхвана Теодор.

- Имаше, имаше – сопна се санитарката, – ама го откараха в реанимацията. Получи чернодробна криза.

- Чернодробна криза ли?

- Ами, то след цялото това наливане дни наред всеки ден…

- Не сме виновни – каза Теодор на братовчед си Милен и бързо се поправи: – Ти си виновен, защото ти измисли цялата тази идиотщина с принципа на полезността. Сега Батко може да умре!

- Хайде, хайде… – опита се да махне безгрижно с ръка, за да омаловажи нещата Милен, но си личеше, че започват да го обземат угризения.

- Ти с твоите глупости, с твоите вечни социални експерименти…

- Добре, де! Прекалихме. Аз съм виновен. Но пък не съм го карал Батко да тръгне да ни връща номера, пък и да ни го връща, не съм го карал да се налива като свиня.

- Сложи го ти него на легло с неограничен приток на уиски, пък само гледай…

Двамата братовчеди тръгнаха да си вървят, но на вратата Милен се сети нещо и се обърна към санитарката:

- Тук имаше медицинска сестра, една такава…

- Като шафрантия ли? И тя е в реанимацията с вашия приятел. Грижи се за него.

***

Чернодробната криза не се оказа сериозна. Няколко дни по-късно изписаха Батко и то не защото нещо се беше променило в здравословното му състояние, а защото му омръзна да лежи, да пие и да гледа филми по Интернет, а и защото Милен и Теодор посетиха още веднъж доцента, за да му кажат, че е свободен от ангажимента си и вече не само може, но е и твърде желателно да изпише Батко и да сложи край на този разточителен във финансово отношение експеримент. Една събота на обед, след като бяхме играли тенис по двойки, седнахме на по бира. Аз и Батко бяхме паднали от Милен и Теодор и ни се полагаше да плащаме сметката.

- Един приятел казваше – започна Теодор, – че истинският живот е тук, на кортовете, а всичко останало там, офисите, работата, срещите, търчането насам-натам, всичко това е досадна необходимост в очакване на следващия тенис.

- Много философи твърдят, че има някакъв Абсолют – каза Милен, който по образование също беше философ. – Абсолютен разум, Абсолютно съзнание, просто Абсолют. Питам се не може ли да има един Абсолютен контрагент, който веднъж седмично да ти превежда някакви пари по банкова сметка и от теб в този живот и на тази грешна земя да се иска само да му издаваш фактура и два пъти годишно да си плащаш абонамента за тенис. Иначе по цял ден тук – тенисче, биричка, тенисче, биричка и така в скучна хармония до края на дните.

- Децата няма да учат – доразви мисълта му Батко. – Единственият им ангажимент ще бъде, когато станат пълнолетни, да си открият банкова сметка, за да има къде Абсолютният контрагент да прави преводи по време на предстоящия им живот като възрастни.

Седнахме на сянка и поръчахме. Първата глътка бира след два часа тенис е като първата глътка въздух, след като са ти държали две минути главата в кофа, само че с тази разлика, че тенисът  е по-приятен от държането на главата във вода. Което пък води до извода, че бирата е по-приятна от въздуха, защото от въздуха ти става хубаво след нещо неприятно, а от бирата ти става хубаво след нещо приятно.

- Чакайте да ви прочета как смятам да завърша разказа за Дани – казах и извадих лаптопа си от сака. Държа го в термоизолираното отделение с ракетите, за да не се напича: – „Дани се изкачи върху разкривените стоманени отломки, разкъса ризата си и като заудря с грамадните си юмруци по своите мускулести и космати гърди, извика: „Яж цимент и умри!!!”. Залезът беше кървав и на неговия фон грамадният силует на Дани се открояваше самотен и непоклатим”. А? Как ви се струва?

Милен взе голямо парче тънко отрязана мортадела със сланина, нави го на фунийка и отхапа половината. Теодор отпи от втората бира, която му бяха донесли, и попи със салфетка пяната от горната си устна. Батко бършеше тъмните си очила в ъгъла на покривката и ги вдигаше срещу светлината, за да провери резултата.

- Какво, не ви ли харесва? – попитах.

- Изкуството копира действителността – каза Батко, – но понякога става така, че действителността копира изкуството. Затова човек трябва да внимава какво пише.

- Ясно – казах и прибрах обратно лаптопа. – Наздраве!

 

3 коментари

  1. Батко
    7 окт, 2011

    Защо трием коментарите !?

  2. Марий
    11 окт, 2011

    Тъкмо мислех да коментирам пиенето на ракията ледена, и бучките лед в Гленфидиха…

  3. Hinky
    4 дек, 2012

    Я, то с истински герои от Пиро-гов, бе , добре, че не са ти сготвили една цистография, че щеше да пикаеш 1 седмица кактуси………

Коментирай