Warning: ob_start(): non-static method wpGoogleAnalytics::get_links() should not be called statically in /home/notaysca/public_html/c2h5oh.org/wp-content/plugins/wp-google-analytics/wp-google-analytics.php on line 245
Борбата с бедността | Алкохол

Борбата с бедността

Ето че бедността споходи и нашата горда, весела и безгрижна компания. Споходи ни като капризна и зла бабичка, като кисел синдик на фалирала фирма, който още във въздуха улавя всяка радост и я прибира за себе си, преди да е стигнала до душата ти. Далаверата вече не течеше такава, каквато беше текла. Земите, които бяхме купили за толкова много пари, сега бяха пущинак. Срамувахме се, че се бяхме поддали на истерията и на илюзията, че България ще стане световна столица на голфа и че всяка педя българска земя подлежи на регулация, на застрояване и на неизбежна рентабилност. Заради такива като нас, хиляди селяни успяха да продадат за луди пари пустеещите си ниви, които не бяха докосвали нито те, нито дедите им, нито смятаха да ги докоснат децата им. Сега всички те злорадо потриваха мазолести ръце с пълни банкови сметки, докато гледаха недовършените луксозни жилищни комплекси на лакомите гражданя сред все същите стари трънаци.

Ние, слава Богу, не бяхме започнали да строим и не дължахме пари на банки и лихвари, та засега се очертавахме само като посърнали притежатели на земеделски земи по всички краища на страната. „Нищо! – опитваше се да внесе бодрост в общото униние Хер Дидев. – Когато нещата станат още по-зле, когато стигнем дотам, че да няма какво да се яде, ще си отидем на земите и ще отглеждаме жито и картофи за лични нужди”. Усмихвахме се кисело на тези приказки, но нищо не можеше да измие горчивия вкус от осъзнаването, че сме се прецакали гръмотевично.

Така, потънали в мизерия, срам и самопорицание, през един прекрасен слънчев уикенд в началото на септември решихме да се оттеглим в селската къща на Милен. В други времена щяхме да отскочим например до Тоскана, където есените са тъй омайни, ухаещи на вино от санджовезе, овче сирене и кестенов мед, или пък към Кипър, за да наградим уморените си сетива с чудесата на сирийската кухня – една от най-съвършените в съвременния свят, но сега трябваше да се задоволим с огризките, които ни подхвърляше съдбата, след като цинично се беше погаврила с нас. Сега на нас ни се полагаше единствено сънливото бръмчене на мухите под някоя клюмнала селска асма.

Къщата на Милен се намираше в подножието на Средна гора, във вилната зона на едно софийско село и беше съвсем скромна. Надали имаше повече от 400 кв.м. общо, а камината на долния етаж беше съвсем миниатюрна, само колкото да се каже, че има камина. Вярно, цялата западна стена на хола беше голям френски прозорец, но от него се виждаше единствено безрадостната гледка на малката градина, в която едва имаше място за няколко педи морава с райграс, малко езерце със златни рибки и дървено мостче над него. Мостчето слизаше право към голямата порта на двора, до която беше и волиерата на двете едри и рижави германски овчарски кучета. Тъй като времето беше разкошно – ясно и слънчево, без да е прекалено горещо – ние се бяхме разположили в каменния кьошк в единия ъгъл на градината, където бяха пещта и скарата и където имаше тежка дъбова маса за не повече от 15 човека.

Милен извади от фризера бутилка от онази нежна сливова ракия, която мирише на черничево буре и на индрише, и сложи по средата на масата голяма купа със салата от домати, краставици и печени чушки със зехтин, босилек и черен пипер (защо толкова малко хора слагат на салатата с домати черен пипер – не знам). Наля в малките чашки и те веднага се запотиха.

- Кога каза, че ще дойде Батко? – попитах, след като любезно казах „наздраве” на приятелите си.

- Трябваше вече да е тук – отговори Милен. – Но нали го знаеш: откакто се захвана с политика, е много зает. Все тича насам-натам, все се среща с този и онзи, все преговаря за това и онова… Важен стана, тежък.

- А не беше такъв човек. Но всеки се върти. Колкото по-дълго живееш, толкова повече пъти променяш възгледите си, често на 180 градуса и то по няколко пъти – хипи, юпи, либерал, консерватор, хедонист, циник…

- Когато човек одъртее и вече за нищо друго не става, захваща се с политика.

- Така е, ако е човек като нас. Я виж младите натегачи, дето са активисти още от ученическата скамейка!

- Интелигентният човек, дори да попадне в политиката, тряскан от някаква трудно обяснима ексцентричност, остава нея временно и то с омерзение.

- Аз имах едно гадже в университета. Тя беше сгодена и ходихме само до сватбата й. Дори ме направи свой шафер, което беше много забавно. Обещахме си, че точно на 31 декември 1999 г., тоест десетина-дванайсет години по-късно, точно в 12:00 по обяд ще се срещнем на централния вход на университета между Евлоги и Христо, ще видим кой докъде е стигнал с живота си и ще се приберем по домовете си, за да се приготвим да посрещнем новата 2000 година всеки със семейството си. Тогава аз бях сигурен, че ще се явя на тази среща във вида на застаряващ хипар с дълга, започваща да се прошарва коса, протрити дънки, гердани и едва ли не – китара на рамото. Истината е, че в навечерието на 2000 година ходех вече много късо подстриган, на канадска ливада, и със скъпи костюми. Разбира се, не отидох да срещата, както вероятно не е отишла и тя. Та така се въртят хората във времето. Причината са антибиотиците. Преди да ги изобретят, хората са живеели по около 45 години. А вижте ме мен сега: догодина ще стана на 50 и все още съм като момченце. И знаете ли какво? Всеки ден, всеки час откривам по нещо ново, което ме променя. Осъзнавам неща, които сами по себе си са елементарни и се чудя как ги разбирам едва сега. И какво щеше да бъде, ако не бях доживял тази възраст, ако не бях прочел тези книги, ако не се бях срещнал с тези хора и ако не бях проумял неща, които винаги съм знаел, но едва сега проумявам и разбирам. Ако бях умрял преди 10 години, никога нямаше да постигна това познание и това разбиране на света, което имам сега. Колко ли повече ще разбирам и колко ли повече ще зная след още 10 години, стига да не ме обезсмислят синилната деменция и алкохолът. Ако не ме обезсмислят, тогава може би ще се явя във вида на 60-годишен хипар с гердани, съдрани дънки и китара на рамо.

- Не разбирам само – намеси се и Хер Дидев – какво общо имат антибиотиците и продължителността на живота с това, че Батко става политик.

- Това, че ако беше умрял преди 5-6 години, щеше да умре като един богат и циничен наглец, на когото изобщо нямаше да му пука за обществените дела, за бедните, за икономиката, за земеделието, международните отношения и всички останали простоии. И през ум нямаше да му мине на стари години да тръгва да гради нова кариера в ново поприще. Ето за това става дума и за него, извън всякакво съмнение, са виновни антибиотиците.

Всъщност, беше твърде съмнително дали на Батко толкова му пукаше за обществените дела и дали искаше да помогне на другите или само на себе си в едно ново поприще, след като се беше провалил на старото. Дали искаше да изпълни така наречения „дълг към обществото”, дали искаше да почеше патологичната си суета, като се окъпе в медийна популярност и възхищението на дежурните подмазвачи, или пък просто гледаше на политиката като на бизнес, който ще донесе съответно и принадена стойност. Или пък и от трите по малко, и трите заедно, защото личността на Батко беше сложна и многопластова и нищо, което кажеше, нямаше само едно значение, както и нищо, което правеше, нямаше само една причина и само една цел.

- Ей, ей! – извика Милен и се надигна на пръсти, за да може да види улицата над покрива на къщичката на охраната. Задната част на двора, където беше кьошкът с огнището, се издигаше доста над предната с езерцето, така че можеше да се надникне над иначе високата зидана ограда между рехавите, нежно пожълтели корони на двете брезички. – Я го разкарайте тоя таралясник пред вратата!

Пред двойната порта от тежки дъбови талпи с железни пирони с квадратни глави мъчително паркираше малка азиатска кола – стара и с трудно определима марка – като се мъчеше да застане така, че да не задръства тясната уличка. Милен възмутено хвърли настрана салфетката, която беше пъхнал в яката под брадичката си, стана и с големи крачки тръгна към вратата. От възмущение устата му се беше свила в малка точка под клюнестия нос, а очите му се уголемиха и изпъкнаха като на пекинез. Ние с Хер Дидев поклатихме глави и си сипахме по още една ледена ракия, намирайки това за много по-важно от скандала, който Милен щеше да разрази в гъстата тишина на мързеливата вилна зона. Портата скръцна заплашително и Милен излезе на улицата. Аз си отворих една бира. Чу се хрущене на чакъл, а после немощният двигател на скромния автомобил угасна и се отвори врата. Хер Дидев смачка една печена люта чушка в салата си. Той обича салатата му да е люта, а ракията – мека. Обратното го напряга. Вратата скръцна отново и Милен се появи обратно в градината, придружен от Батко, който плетеше крака под тежестта на голяма хладилна чанта.

- Я! Батко – каза Хер Дидев и стана да му помогне.

Както се оказа, хладилната чанта беше пълна с осолени вратни пържоли, кълцани наденици, бонфилета от млечно телешко и със свински каренца, мариновани в бренди, мед и чесън още предишната вечер. Хер Дидев вещо разтовари всичко в тави, подреди тавите до скарата в тази последователност, в която щяха да се хвърлят на нея, а Батко обърса морно чело и си отвори една бира, за да се върне по-скоро в света на живите.

- Надявам се, че има тиквички и патладжани – каза Батко, веднага след завръщането си във въпросния свят. – Като опечем месото, ще ги хвърлим на скарата за гарнитура.

- Какъв е тоя автомобил? Къде ти е мазератито? – попитах аз.

- В гаража. Нали знаеш, не върви да се показвам с него пред избирателите.

- Че какво толкова! Кола като кола…

- Естествено. Но не знаеш какви са хората. Има такива, за които мазератито е като летяща чиния и ако ме видят с него, ще решат, че съм кой знае какъв милионер. А, както знаеш, за много хора „милионер” е мръсна дума. Като „политик”, „бизнесмен” и „сутеньор”, колкото и да не са наясно какво точно означава последното.

- Аз пък мисля, че трябва да е точно обратното – каза Хер Дидев с присъщата си интелектуална наивност. – Много по-добре е в политиката да влезе един богат човек, отколкото един беден човек. Богатият ще дава, докато бедният ще гледа да взима. Богатия не можеш да го купиш, докато бедният сам гледа да се продаде. Хайде, сякаш и ние не сме плащали на депутати!

- Такава е логиката – каза Милен, който иначе по образование е философ. – Това е науката, която описва обективното. А пък науката, която описва субективното, съответно обществото и хората в него, е психологията. А според психологията наистина трябва да си скриеш мазератито в гаража и да се правиш на сиромах, за да те обичат другите сиромаси. „Че се избаня чистиот, оти он има навикот да се баня. Те това е психология!

- Като ще влизаш в политиката, трябва да си готов и за по-големи простотии – казах аз, воден от неприязънта си към всякакви форми на общественичество.

Разпалихме огнището с букови цепеници. Леко розовата стегната дървесина на това растение с гладка кора е може би най-подходящата суровина за жар. Докато напичахме празната скара, обърсахме я с половин глава лук – хем да я почистим поне малко от малко, хем да махнем прегорялата миризма от предишното печене. Хер Дидев каза, че миризмата се махала най-добре с лимон, но ние му отговорихме да си гледа работата и да не ни занимава с педалски технологии. Той не се обиди, защото е широко скроен интелектуалец, въпреки че показва завидни резултати в областта на бизнеса и финансите. Първо хвърлихме на скарата кълцаната наденица, не защото се нуждае от най-силна жар, а защото върви най-добре с бира, а ние винаги пием бира между ракията и червеното вино. После дойде ред на млечното телешко, но то не се брои защото го оставихме почти сурово, но пък обилно го наръсихме с розов, бял и зелен пипер. Изтънчен аромат, който учудващо добре хармонира с евтиното испанско tempranillo – червеното винце, с което възнамерявахме да го полеем.

- И сега какво? – попитах, след като отхапах парче наденица и се покапах със соса, който цръкна от него. – Какъв си точно в новата партия?

- Кадровик – скромно каза Батко, но никой не му повярва – нито на скромността, нито на кадровичеството. – Редя структурите и одобрявам хората.

- Ходиш ли по села и паланки на срещи с избирателите?

- Ходя, къде ще ходя, че да не ходя…

- И какво им говориш?

- Предимно вдъхновяващи неща. А хората по селата и паланките, както знаете, са много бедни и се вдъхновяват единствено като им кажеш, че ще ги направиш по-малко бедни, да не кажем, че ще ги направиш по-скоро богати или повече богати, отколкото са бедни в момента, но това те трудно го разбират, тези категории и компаративи. Но, както и да е – те искат повече пари. Тях друго не ги интересува. И аз им говоря това, което ги интересува. Иначе взаимно си губим времето.

- И те вярват ли ти?

- Ами, да! Защо да не ми вярват? Аз съм искрен, не им говоря празни приказки. Освен това ги обичам и те го усещат.

Милен свали от скарата един почти суров телешки медальон и му сложи отгоре бучка масло по стар френски обичай. Хер Дидев побутна към него гарафата с червеното вино.

- Не разбрах – каза Милен и разнесе маслото, докато то съвсем се втечни и разтвори в себе си  морската сол, в която беше овъргалян медальона, веднага след свалянето си от огъня, – не разбрах кого обичаш и защо. Обичаш избирателите си и ги обичаш, защото са бедни, така ли?

- Точно така – каза Батко с известно неудобство, но в общи линии искрено.

- Какво значи да обичаш бедните – казах аз и внезапно преминах от бира на червено вино. – Никой не може да обича изобщо. Не можеш да обичаш изобщо учителите, балерините, офицерите или метеоролозите. Дори децата и животните не можеш да обичаш изобщо, колкото и да се умиляваш от тях. Така и с бедните, Батко. Да обичаш бедните изобщо, значи да обичаш някой конкретен човек и то да го обичаш именно заради това, че е беден. Да го обичаш не защото той те обича теб, не защото е нежен, добър и интелигентен, не защото прави твоя живот по-добър, не защото се жертва, а именно заради това, че е беден и заради нищо друго. Ето това според мен значи да обичаш бедните. Да ги обичаш значи да обичаш един бедняк дори когато той е тъп, злобен и жесток, когато те кара да страдаш, когато кара близките си да страдат, когато краде и насилва, когато измъчва за удоволствие, значи да го обичаш въпреки всичко това, само защото е беден.

- Е, не е точно така… – каза Батко.

- Добре – каза Милен, превъзбуден от първата чаша вино, – Ти обичаш бедните, така ли?

- Точно така – каза Батко, сериозен и зрял като истински политик.

- И им обещаваш, че ще дадеш всичко за тях, ще се бориш за тях, ще се бориш да не са повече бедни, така ли?

- Да, така им говоря и те ми ръкопляскат – каза Батко с достойнството на истински лидер.

- Но щом обичаш бедните, ще ги обичаш ли когато спрат да са бедни? Защото, както стана ясно, ти ги обичаш само заради това, че са бедни, тоест, когато спрат да са бедни, когато ти победиш и подобриш жизненото им благосъстояние, ще изчезне единствената причина, поради която си ги обичал и ти вече няма да имаш за какво да ги обичаш. Така поне смятам аз.

- Или иначе казано – допълни Хер Дидев, – то е като да обичаш жените и да искаш те да се превърнат в мъже.

- Наистина – намесих се и аз, – щом обичаш бедните, трябва да се стремиш да ги държиш бедни, за да можеш да продължиш да ги обичаш.

- Именно – чукна се с мен Милен, – това вече е зряла и професионална политика: обичай бедните и ги дръж на всяка цена бедни, за да можеш да продължиш да ги обичаш! Наздраве!

Понеже цялото месо вече беше изпечено, дойде ред на зеленчуците. Освен тиквичките и патладжаните, Милен хвърли на скарата и няколко дебели резена целина и червено цвекло. Хер Дидев измъкна отнякъде корен хрян, настърга го през сълзи, разбърка го с много оцет и сол и заля с него горещите зеленчуци. Батко се беше отдалечил на няколко крачки и енергично говореше по телефона. По изпънатия му гръб, който стърчеше из вечерния полумрак, можеше да се заключи, че разговаря с партийния си лидер. Наточи се още червено вино, а когато всичкото месо свърши, Милен извади от хладилника прясна домашно направена руска салата и бутилка водка „Белуга”.

- Аз предпочитам „Юрий Долгорукий” – каза политическата фигура Батко с леко удебелен език, – но като няма риба, и ракът е риба.

- Зависи от рака и от рибата – доразви казуса старият гурман Хер Дидев. – В много случаи ракът е за предпочитане пред рибата, например когато първото е лангуста, а второто – копърка.

- Като не щеше „Белуга” – сопна се Милен, – Пий коняк!

И тръсна пред Батко една с извратена крушовидна форма бутилка Курвоазие ХО. Батко си наля в тумбестата тъмносиня чаша и изключи мобилния си телефон, сякаш за да прекъсне всички нишки, които го обвързваха с постния и плосък свят отвъд дувара на Миленовата къща – свят на скучни мисли и на просълзено лицемерие.

- Аз съм лицемер – каза Батко и избърса пиянска сълза от ъгълчето на окото си. – Аз съм лицемер и ми се повръща от самия себе си. Един от най-важните морални принципи на хората, формулиран още от Конфуций, гласи: “Не причинявай на другите това, което не искаш да причинят на теб”. Но има случаи когато, ако не искаш нещо да се случи на теб, трябва да го причиниш на някого другиго. За да запазиш живота си, понякога трябва да отнемеш чужд живот. Или пък конкуренцията. Причиняваш на другите точно това и нищо друго освен това, което не желаеш да се случи на теб. Това е конкуренцията между пещерните хора, когато поделят убития мамут, това е конкуренцията между балерините в един балетен конкурс, това е конкуренцията между търговските дружества, онази конкуренция, за която се твърди, че движи свободния пазар и осигурява повсеместното благосъстояние. Така е и в политиката: ако искам да спечеля, ще причиня на другите преди всичко, главно, изключително и приоритетно именно онова, което не искам да ми се причини на мен.

- Всичко това пък защо го изрече, не можах да разбера – каза Милен и заля все още тлеещите въглени с вода. Така правеше всеки път, преди да си легне да спи…

 

 

 

ЕПИЛОГ

Партията на Батко се представи изключително добре на парламентарните избори и Батко стана депутат. Това събитие, разбира се, беше отбелязано както с всенародно веселие в избирателния район на Батко, така и с изпиване на отбрани вещества в тесен приятелски кръг. „Знаете ли какви са приликите и разликите между всяка предишна и всяка следваща власт? – попита Батко докато ритуално досипваше последните капки Lagavulin 16 в чашата си, преди да отпуши със звучно корково „пльок” следващата бутилка. – Приликите са тези, че всеки, който дойде на власт, си води братовчедите. Разликите са в братовчедите. Помня, беше 2001 и Царят тъкмо заявяваше претенциите си за властта. Тогава Гарелов имаше предаване в някоя от големите частни телевизии, не помня коя, и беше поканил обичайните умници да разсъждават върху случващото се. Имаше тогава един социолог, който с крива усмивка каза: „Нищо ново – и Симеон като всички други ще доведе братовчедите си”. После се замисли и, чест му прави, призна: „Е, неговите братовчеди са английската кралица, испанският крал…” Та така, пичове – продължи Батко, – въпросът не е дали ще си вкараш братовчедите, а кои са ти братовчедите. Винаги съм казвал: блажена България, ако я управляват хората от моето тефтерче с телефони. Това сте вие, господа!” И така започна новата политическа ера.

Понеже никоя от партиите нямаше стабилно мнозинство да образува правителство, стана правителствена криза. Първата партия върна мандата. Върна го и втората. Така мандатът дойде у партията на Батко. Тогава тя, партията на Батко, реши да направи коалиция с първата партия и Батко се скандализира. Той би се скандализирал, дори и ако неговата партия беше решила да направи и коалиция с втората партия, така че при всички положения скандализираността на Батко беше гарантирана. Батко се скандализира до такава степен, че обедини около себе си своите хора в партията и те се отцепиха в отделна парламентарна група. Тази парламентарна група излезе в опозиция и от момента, в който излезе, можеше да си позволи да говори каквото си иска, без да е длъжна да изпълнява това, което говори – луксът на всяка опозиция: нямаш реална власт, но за сметка на това безнаказано говориш каквото си искаш и чакаш своя час.

И часът на Батко не закъсня да дойде, дори подрани. Старата му партия се изхаби в коалиция, а фракцията на Батко възмъжа в опозиция. Стигна се до предсрочни избори, на които опозицията на Батко спечели абсолютно мнозинство и Батко стана министър-председател.

- Наздраве! – каза Милен и се приготви да види какво ще стане по-нататък.

По-нататък Батко смени началниците на службите и началника на БНБ. Частните банки, които обслужваха предишното правителство, както и медиите, които обслужваха предишното правителство, сами му пристанаха, но с известно закъснение, защото не успяха да се срещнат веднага с Батко, който беше отпътувал за Тоскана да пие с приятели брунело и да яде овче сирене с кестенов мед. „Ех, ще прехвърляте дялове” – каза Батко, когато се върна и така и стана.

После Батко направи революционна законодателна реформа, а именно обедини законите за обществените поръчки и за държавната администрация. Общото между тях беше това, че и за обществена поръчка да кандидатстваш и за държавен чиновник, трябва да покриеш едни и същи изисквания, а именно: първо да покажеш IQ над 130 и, второ, да разкажеш в свободен текст какво знаеш за Хилдебранд (папа Григорий VІІ), за Джон Фалстаф и за Алексей Карамазов. Дори и нищо да не знаеше кандидатът за тези персони, беше достатъчно в свободен текст да обясни, че нищо не знае, за да премине. В крайна сметка нещата опираха до това да покажеш, че умееш да кажеш каквото имаш да казваш в свободен текст. Това е. Демократично…

Колкото и да го ругаеше популистката опозиция, правителството на Батко показа забележителни резултати и повтори мандата си. Тогава Батко насочи поглед към външната политика. Присъедини Македония към България. Не беше трудно, просто трябваше да каже: „Или българско гражданство, или македонско – не може и двете!” И ето, „законните наследници на Александър Велики” станаха кротки български провинциалисти. Точно тогава Великите сили не бяха особено силни (поради кризата и пълзящия социализъм в Европейския съюз) и предпочетоха да признаят това обединение, вместо да му се противопоставят. Това даде на Батко кураж да продължи по-нататък. Започна да развива суровинните си източници – шелфов и шистов газ, уран, злато, храна.

Скоро държавата стана много богата и вече можеше да си позволи да поеме голяма част от задълженията на Гърция. Гърция с удоволствие прие да й бъдат поети задълженията, като срещу това предаде на България град Кавала с все пристанището му и сухопътен коридор до него. Батко пое Кавала и Кавала процъфтя, не без процъфтяването на остров Тасос. Като видя това, град Солун сам реши да се присъедини към България и никой не успя да му попречи да го стори – все пак това беше най-лесният начин да влезеш в Европа. Солун повлече след себе си и градовете Драма и Серес. България великодушно ги прибра в лоното си. Тогава България обърна поглед към Румъния и прие да приеме („прие да приеме” е нарочно, нали знаете…) в границите си Северна Добруджа, за да отмести погледа си временно в друга посока.

Разбира се, всички тези глобално политически успехи на Батковата политика му донесоха трети управленски мандат, което си беше безпрецедентно, както, впрочем, безпрецедентно в най-новата история беше и спечелването на втори мандат. Портретите му висяха на черните школски дъски, а пиарите му обмисляха издаването в многомилионен тираж на малка книжка с крилати мисли на Батко, джобен формат. Батко вече беше стар и не носеше на пиене, но това не му попречи да присъедини към държавата нови територии от Турция и Сърбия. Така въртеше Батко политиката си…

Какво стана после ли? Ами, не е толкова интересно. Почувствал мощта си, Батко извади България от Европейския съюз. Това беше съпроводено от спонтанни изгаряния на чучела, изобразяващи европейски бюрократи. Щом излезе от Европейския съюз, България сравнително лесно излезе и от НАТО. И понеже по онова време Съединените американски щати от една страна имаха пореден чернокож президент – демократ, а от друга се бяха скапали окончателно и нямаха сили да подкрепят нито Израел, нито Турция, нито когото и да било другиго, за Батко не беше трудно да превземе Истанбул (Константинопол) и да се обяви на новия византийски император. Светът преглътна и това, защото нямаше сили да предприеме нещо по-различно. Междувременно в Русия сатрапът Путин беше изгубил позициите на перлата в короната си – Газпром – и сега трепереше, стар и мразен от всички, пред момента, в който Батко щеше да присъедини и Русия към България. И Батко не закъсня. Само с помощна на безапелационната си дипломация, без дори да вдигне нито един от тежките си стратегически бомбардировачи, той сложи Кремъл на колене и стана неговият нов стопанин.

Както всеки и сам може да се досети, оттук нататък беше въпрос само на време и на елементарна техника Батко да покори и да присъедини към държавата си Афганистан, Пакистан, Индия, Иран, Китай, Корея, Япония и други по-незначителни азиатски държави. Именно тогава Съединените щати предложиха на Батко да се превърнат в негова колония, като каквато всъщност са замислени исторически и като нищо по-различно от каквато не са били никога в историята на жалкото си съществувание.

- Какво още ми остава? – попита се Батко и сам си отговори: – Австралия, Африка и Латинска Америка.

- Австралия е ясна – мислеше Батко. – Или ще целуне ръка, или ще започне да се изнася по посока на Антарктида, докато не й измръзне гъзът. Африка. Африка нека стои в резерва за заселване, когато му дойде времето. Латинска Америка. Хубаво говеждо правят там. Там правят и не лошо червено вино. Нека Латинска Америка да си остане такава, каквато си е, след като, разбира се, и тя целуне пръстена!

Ето как в рамките на десетина-дванайсет години Батко стана господар на света. Дай, Боже, на всеки свят такъв господар – ще кажат мнозина, но мнозина други ще рекат: пази, Боже, от такъв господар на света, защото пияница е той и чревоугодник и ще доведе света до тъжна катастрофа.

Така или иначе Батко успя да стане господар на света. И скръб настана велика. Всички трябваше да бачкат и сами да си изкарват прехраната. Никой не умря от глад. Всеки успя да намери с какво да се прехранва. Хората си спомниха, че именно те са венецът на еволюцията, най-приспособимият биологичен вид, способен на солидарност и организираност, когато става дума за собственото му оцеляване. Бързо изчезна суетата. Бързо изчезна и фалшивата справедливост. Изчезнаха либералите, велосипедистите и онеправданите малцинства. Нещата бързо станаха истински и Батко си каза:

- О, миг, ти тъй си хубав, спри!

После отиде в министерския съвет, който по това време се намираше в бившите покои на бившия папа в Рим, в покоите, от които трябваше да бъде провъзгласена новата respublica Christiana, и подаде оставката на кабинета си. Подаде я, качи се на един толкова скромен автомобил, че никой не би посмял да го разпознае в него, и тръгна към дома.

 

- Ега ти дългия епилог! – каза Милен и като видя, че всички гости са си тръгнали, загаси лампите и отиде да си легне.

- Обичам бедните! – чу се вик някъде в далечината, след което този вик беше последван от шум на падащо в канавката пияно човешко тяло.

5 коментари

  1. Батко
    26 яну, 2013

    Така става , защото Батко абсолУтно бескористно обича парите!

  2. omer
    12 мар, 2013

    Добре е написано и се радвам че попаднах на точния сайт за да го прочета а бях задал на гугито да ми намери нещо за отказване от алкохола на мен не ми пречи но от миналия март съм безработен и жената ме врънка .
    И мое лично наблюдение защо хора като мене и като автора са безработни в България не да та мазня брат но за да напишеш такъв алегоричен разказ ти първо си чел.чел второ имаш талант да изразяваш нещата както ги чувтсваш защото много хора го чувстват но не могат да го изразят .
    Продължавай в същия дух братле имаш талант и въображение в тоз нет засипан от реклами фейс тъпотии и 1000000000000000 процента порно твоя разказ ми се стори като оазис сред пустиня ако искаш да се свържеш е-майла е ;omer@dir.bg или влез в фейсбук профила;omer aliev .

    • Kurt
      24 мар, 2013

      Братко Омер (или Йомер?),

      Авторът на този блог не е безработен – в момента реди листите на партията на Меглена Кунева (а.к.а. Пръмова). За да сме по-точни – шеф е на икономическия екип на ПП Движение България на гражданите. Предполагам, заради това мрази селяните, не че няма защо – понеже са бедни, все за пари мислят. А не като него да вземат да се родят деца на реститутци в центъра на София и да си свиркат. Вярно, че завършил виШо, но то няма нищо общо с експертизата, поради която е бил нает при червената кукумявка – авторът на този блог не е завършил икономика, но с ПР-а се справя много добре и с него си изкарва не само белия хляб, но и черния хайвер.

      Та него не го мисли. Доста ми е жал за него – хем се опитва да мине за вярващ (важен “атрибут” за консерватор), хем някакси не разбира, че и бедните са човеци, а не производителен добитък. Хеле, икономическите му разбирания са някъде около 19-ти век – само виж, че говори за принадена стойност, а не за добавена стойност. От комунистите по-опасни са антикомунистите, защото са по-комунисти от тях.

      Успех с отказването на алкохола! Това е битка с много коварен враг.

      • сами
        16 апр, 2013

        бедният казваш – и той хора, то и серийните убийци са човеци, при това с всички произтичащи от това права по конституция, цял живот седят на топло и се хранят на наши разноски. Антикомунистите сме наистина по-опасни от комунистите, защото не си сменяме убежденията с поколения и по принцип се интересуваме от текста , който четем, а не от това кой го е писал.

        За някой алкохолът може и да е коварен враг, на нас ни е скъп приятел:))

      • Алекс
        20 апр, 2013

        Вие, господине, сте хейтър.

Коментирай