На борба с престъпността (дълго е, не го четете)

-

Хер Дидев не е човек на крайностите, с изключение може би на една – тениса и по-специално вманиячеността, с която работеше върху форхенда си. Ето защо шамарът, който удари на циганина-джебчия, беше елегантен, с плавен и разгърнат замах и завършено движение над лявото рамо. В момента на съприкосновението с ромската глава Хер Дидев натисна с полукрачка и придаде лек топспин с отривисто движение на китката. Циганинът се завъртя оборот и половина около надлъжната си ос и се свлече в краката на Батко Светльо, който уж се запознаваше с менюто на „Грозд”, но всъщност търсеше за себе си отговорите на два въпроса: първо, защо ресторант от такава величина лятно време изнасяше нелепи маси точно на тротоара, където в краката ти може да се свлече какво ли не, и, второ, защо, след като ресторантът е изнесъл нелепите си маси на тротоара, такива разумни и опитни хора като Батко, Теодор и Милен трябва да се подлъгват и да сядат на тях.

- Трябва да се изкорени тази разюздана битова престъпност! – може би малко приповдигнато довърши мисълта си Хер Дидев, докато разтриваше китката си и сядаше до Батко Светльо срещу Теодор и братовчед му Милен.

- Едно време не смееха от Халите насам да припарят.

- И като видеха милиционер, оцапваха гащите от страх.

Циганинът в краката на Батко се поразмърда, но той го срита с тока на обувката си и го накара отново да притихне.

- Нещата са прости – обобщи Теодор. – крадците така и така ще крадат, хулиганите така и така ще хулиганстват, но поне да има полза от тях. Трябва да се въведе строга трудова повинност за всички боклуци. Тухларни, каменоломни, да мият улиците, да метат градинките без пари. Да леят бетон, да бият плочи и прочие.

- При което да живеят в гета, които да се отварят сутрин в шест и вечер в осем да се затварят, след като се установи, че всички обитатели са се прибрали. Така няма да им плащаме престоя по затворите, където те безметежно да се съвкупляватхомосексуално, няма да им даваме и заплати или поне не, докато не се покрият данъците и сметките, които досега не са плащали.

- Е – намеси се с озадачаваща толерантност Хер Дидев, – редно ли е да подлагаме циганите чак на такава сегрегация?…

- Че кой говори за циганите! Ние не сме расисти. Ние не сме против циганите, помаците, евреите, арменците. Ние сме против нечистоплътни и миризливи люде, които не си плащат данъците и сметките за ток и парно, които си продават органите и бебетата, на които жените им крадат в градския транспорт, а по-големите им деца просят по кръстовищата, взели на ръце като реквизит техните по-малки и упоени с ракия деца. Против сме хора, които, без да сеят и да жънат, крадат това, което са посяли другите. А за това, че тези хора в 99% от случаите се оказват цигани, ние не сме виновни.

- Да, ние не сме и против турците, но сме против ДПС.

- Долу ДПС!

- Напоследък много български мекерета се навъдиха в ДПС.

- Абе, дали Доган ги кара да се обрежат, когато кандидатстват за партийно членство?

- Долу ДПС!

- Да! – озъби се на тирана Милен. – Това е политическа задача номер едно пред нас: да се отстрани ДПС от властта, да се забрани като етническа партия, което по закон и можем, и сме длъжни да напрпавим. Защото няма друга клика толкова безогледно ненаситна и същевременно проста, неука и некомпетентна като ДПС.

Съгласие по този въпрос се прочете дори в погледа на келнера, който от известно време стоеше изпънат до масата и чакаше да запише поръчките.

- Знаеш ли какво ми се е дояло? – изведнъж се вдъхнови Батко. – Салата от суров спанак с балсамов оцет и кедрови ядки. И едно голямо перно във висока чаша. Топло. Отделно лед и студена минерална вода.

- За мен – изчака реда си Теодор – айсберг, но накъсан с ръце, а не нараязан, малко мариновани скариди, маслини каламата, чери-доматки и отгоре две парченцакозе сирене, запечено на плоча с малко липов мед щипка босилек. Отделно чирози, но да ги затоплят на саханче с чесън и копър.

- За пиене?

- Пломари. Малка бутилчица.

- И за мен – солидаризира се с братовчед си Милен. – Донеси и едно кьопоолу, тарама и четири-пет препечени филийки.

- И студен пушен паламуд със стар лук и масло. И нека препечените филийки да са десетина.

Сервитьорът заситни към кухнята.

- Абе не е зле и в зтвора да ги тикаме.

- Не-е-е, тия като този тук – заби още един чепик на циганина Батко – трябва да бачкат. В затвора да ходят такива като Митьо Очите и братя Галеви, ама не тинтири-минтири с GSM-ите и свижданията, ами на строг режим да им скъсат задника.

- Кой ще ги вкара? Те са лична собственост на политиците и политиците си ги пазят.

- Или пък политиците са тяхна лична собственост. Вече не е съвсем ясно.

- И аз си имам един депутат – изглежда думата „собственост” отприщи нещо у Батко и той се отплесна. – Червен. Преди беше умрял от глад. Идваше на инструктаж у нас, обаче аз не го пусках вътре, а излизах по джапанки да му поставя оперативни задачи и да му дам някой лев. После дойдоха на власт и вече го пускам вътре. Иначе друго нищо не се е променило.

Всички въздъхнаха като един и се умълчаха. Не защото ги интересуваше мафията. Не защото ги интересуваше държавата. Умълчаха се просто така. Въздухът беше изпълнен с омайния мирис на липите, макар че преобладаващите дървета по „Царя”, всеки знае, са конски кестени, а в нозете на нелепия паметник на русняка с шпагена и пристаналата му българска парясница кротко жужеше и се изграждаше поредната станция на софийското метро. Изграждаше се с пари от Япония – страната собственик на лактобацилус булгарикус, който едва ли ще ги излекува от унизителния позор на Хирошима.

- Поръчахте ли вече, господа? – поинтересувах се аз, докато сядах на масата при приятелите си.

- Току-що.

- Да му се не види! Иване!

Шофьорът ми, който тъкмо потегляше с колата, спря. Аз станах, отидох до нея и извадих полупълната бутилка 12-годишен Jameson, която Батко беше зарязал в една от задните врати при последното ни пътуване до Хасково.

- Наздраве! – казах, отпих и подадох бутилката нататък. – Какъв е този ром на земята.

- Бакарди.

- Не, Перо се казвам – каза ромът, преди Батко да го накара да млъкне по познатия начин.

- Говорехме си за организираната престъпност.

- И за това какво е спасението от нея.

- И кой точно иска да се спасява? Ако искахме, досега да сме се спасили.

- Прав е бай Иван. Има две истини: тази, която приемаме за истина, и тази, коятое истина. Има два вида правила: тези, които спазваш, ако ти стига една мизерна заплатчица, и онези, които наистина трябва да се спазват, за да си адекватен със света. Има и две икономики: едната за нищо не става и само се чудим как да я изправим на крака, а другата, която създава истинската принадена стойност, наричаме мафия.

- Който е разбрал втората истина е измислил първите правила и втората икономика.

- Същият е видял и кои са истински печелившите бизнеси и ги е забранил, позовавайки се на правилата, които е създал, за да печели от това, че великодушно оставя някой друг да нарушава забраната. Бъдете сигурни, че ако хората четяха толкова стихове, колкото наркотици взимаха, и се пристрастяваха така към стиховете, както към хероина, то поезията щеше да е забранена, но същевременно щеше да има държави, в които всички щяха да са поети и нямаше да правят нищо друго, освен да пишат стихове за ненаситните читатели от богатите пазари на развитите страни.

- Да, горе-долу така стоят нещата.

- Е, какво престъпно има тук? Оцелява този, който разбере истинските закони, по които се развива светът, а не лицемерните, които тарикатите са измислили за шматките. Това се нарича да живееш в хармония с природата.

- Е, да – възрази Хер Дидев, – но законите трябва да са такива, че да има справедливост за всички.

- Каква справедливост, бе! То скоро храна няма да има за всички! Размножихме се като скакалци, оглозгахме всичко, изпомпахме петрола, изядохме хайвера на рибите изпихме лозята на шампанско.

- Е, какво, слабите и бедните да мрат ли?

- Ами, да мрат. Човешката популация е спряла да се регулира по естествен път и в момента е толкова изродливо огромна, че скоро ще се самоизяде. Да мрат! Те и бездруго се множат като зайци.

- Лесно ти е да говориш така. Представи си, че самият ти си слаб и беден.

- Ако бях слаб и беден, нямаше да седя тук, нямаше да те познавам и нямаше да се налага нищо да си представям.

- Значи излиза, че олигарсите и мафиотите не са престъпници.

- Чакай сега. Чуй думата „престъпник”. Чуй как звучи. Нещо се прекрачва, нещо се престъпва. Престъпва се някой закон. Коранът забранява алкохола. Следователно ние с вас, любезни господа, сме отчаяни рецидивисти, които ежедневно тънат в зловещи престъпления.

- А какво ще кажеш за корупцията?

- Дай, Боже, всекиму!

Междувременно се появи и келнерът и започна да разпределя напитките и мезетата. Циганинът-джебчия размърда хищно нос при разнеслите се аромати и дори успя да изломоти нещо като „Евала, бате Светльо”, преди Батко Светльо отново да го срита и да го накара благоразумно да замълчи.

Изведнъж Теодор се вцепени, вперил разширени от ужас очи в чинията със салатата, която сервитьорът елегантно полагаше върху салфетката в основната му чиния.

- Какво е това, бе?!

- Кое, господине? – не усети веднага надвисналата угроза келнерът.

- Това!!! – заби пръст в чинията си Теодор.

- Вашата салата ли?…

- Аз как казах да е айсбергът? Накъсан с ръце или нарязан?

- Ами…

- Не! – обърна се Теодор към нас. – Този идиот дори не ме е слушал, когато съм поръчвал. Ще го убия. Батко, дай си пистолета.

- Ето – услужливо протегна през масата своя 9-милиметров Sig Sauer P226 X-FiveБатко.

- Ама, моля ви се – разтрепери се келнерът, – не може ли да се разберем някак?…

Теодор върна пистолета на Батко и се ухили победоносно:

- Ето го! Веднага иска да ме корумпира.

После свъси отново вежди и строго каза на сервитьора:

- Какво предлагаш?

- Знам ли? Какво искате?

- Слушай ме внимателно. Сега ще отидеш и ще ми донесеш от кухнята за сметка на заведението едно плато с кралски скариди в масло, маринован октопод, калмари на плоча и малки сепийки в доматен сос. Бързо! Пък после може и да си помисля…

Келнерът заподскача към кухнята, а Теодор загреба голяма вилица от салатата си и с удоволствие я запредъвква.

- Браво! Много е хубава.

- И какво? Накара човека да ти даде рушвет.

- По-скоро откуп, рекет. Щеше да е рушвет, ако бях му свършил някаква работа.

- Той няма да ощети себе си, ще ощети работодателя си.

- Така, де…

- Корупция в рафиниран вид.

- Е, лошо ли е? Наздраве!

В това време до масата се прибилижи подозрителна личност с вид на нещо средно между протестантски мисионер и клошар.

- Извинете, може ли да попитам нещо?

- С искане на пари ли е свързано? – не се остави да го хванат неподготвен Батко.

- Да не продаваш картички за болно дете-художник, което иска за послден път да види Хималаите, преди да ослепее?

- Всъщност – невъмутимо каза човекът, – аз съм странстващ софист-епиграмист.

- Евала! – искрено се възхити Милен.

- Искате ли да ви развия една теза за футбола и политическата перфидност?

- Давай!

- И така – прокашля се странстващият софист, – обичате ли футбол?

- Не.

- Защото не сте простаци. Следователно тези, които обичат, са простаци. Държавните глави обичат ли футбол?

- На всички стадиони има специални ложи за тях.

- Значи са простаци.

- Едва ли във всички случаи.

- Тогава, ако не са простаци, значи, че не обичат футбол, а само се правят, за да се харесат на простаците. Следователно са лицемери. И ако президентите са държавни глави, а държавните глави са лицемери, то Първанов е лицемер.

- Не, той е простак – отсече Теодор. – Хайде, махай се.

- Няма ли да има нещо…. – умоляващо направи красноречив жест с пръсти софистът.

- Не.

- Всъщност вземи го тоя, че съвсем се вмириса – срита Батко циганина към софиста. – Подарявам ти го. И помни: ако всеки циганин е джебчия, а всеки джебчия е престъпник и ако организираната престъпност и корупцията са престъпления, а всеки министър е корумпиран, то всеки министър е циганин.

- Наздраве, Батко! – стана Теодор, наведе се през масата и целуна Батко по челото.

- Наздраве!

 

Във вратата на кухнята се очерта силуетът на сервитьора, понесъл голям поднос в ръце.

1 коментар

  1. 07
    23 яну, 2012

    Прекрасен текст.
    Ех, да бе истина!

Коментирай